— Готово. Тук не е ли много по-хубаво?
— Да. — Локи прокара длан по безупречно гладката повърхност на едната стена. Стъклото беше забележимо по-хладно от въздуха. — Това е елдерглас, нали?
— Много ясно, че не е хоросан. — Окови подбутна Локи по коридора вляво, където той завиваше зад един ъгъл. — Цялото мазе на храма е облицовано с него. Запечатано е в него. Храмът горе всъщност е построен вкопан в това вещество преди стотици години. В него няма нито една пукнатина, доколкото съм забелязал, освен един-два малки тунела, които извеждат на други интересни места. Непроницаемо е за наводненията, не пропуска и капчица, дори когато по улиците водата ти стига до кръста. Не пуска и плъхове, хлебарки, паяци смукачи и всякаква подобна гад, стига да внимаваме, когато влизаме и излизаме.
Дрънченето на метални съдове и тихото кискане на братята Санца стигна до слуха им иззад ъгъла точно преди да завият и да влязат в уютна кухня с високи дървени шкафове и дълга маса от вещерско дърво с наредени край нея столове с високи облегалки. Локи разтърка очи, щом забеляза възглавниците от черно кадифе и изрисуваните със златен лак листа по тях.
Кало и Галдо готвеха на тухлен плот — местеха тигани и дрънчаха с ножове над грамадна бяла алхимична печка плоча. Локи беше виждал по-малки парчета от този камък, който се нагряваше, без да пуши, когато го плиснеш с вода, но това тук сигурно тежеше колкото Отец Окови. Докато Локи гледаше, Кало (Галдо?) вдигна един тиган и поля пращящата плоча с вода от стъклена кана. Вдигналата се пара, ухаеше на плътен букет от вкусни аромати и Локи усети как устата му се изпълва със слюнки.
Във въздуха над масата от вещерско дърво сияеше изумителен полилей. След години Локи би го разпознал като армира, направена изцяло от стъкло, с ос от чисто злато. В центъра й с белезникаво бронзовата светлина на слънцето сияеше сфера от алхимично стъкло, оградено с концентрични стъклени пръстени, бележещи орбитите и хода на света и неговите небесни братовчеди, включително трите луни. По външните му краища висяха стотици звезди, които приличаха на капки стопено стъкло, замръзнали в мига, преди да се отделят. Светлината струеше, блещукаше, гореше във всяка частица на полилея, ала в нея имаше нещо странновато — сякаш таванът и стените от елдерглас някак си я изсмукваха от алхимичното слънце. Разсейваха я, отслабваха я, преразпределяха я по цялата дължина и ширина на всичкия елдерглас в това тайнствено мазе.
— Добре дошъл в нашия истински дом, нашия малък храм на Благодетеля. — Окови подхвърли чувала с монети върху масата. — Нашият покровител винаги се е отнасял непочтително към идеята, че оскъдицата и благочестието вървят ръка за ръка. Тук долу ние показваме своята признателност, като ценим, ако ме разбираш. Момчета! Я вижте кой оцеля след разпита!
— Не сме се и съмнявали — рече единият близнак.
— Нито за миг — додаде другият.
— Но сега може ли да чуем какво е направил, за да го изритат от Хълма на сенките? — Въпросът, изговорен в почти идеален синхрон, прозвуча като отработен ритуал.
— Когато пораснете. — Окови вдигна вежди към Локи и поклати глава, като се погрижи момчето да забележи жеста. — Много по-големи. Локи, не очаквам, че можеш да подреждаш маса…
Локи врътна глава и Окови го заведе при висок шкаф вляво от готварската печка. Вътре бяха наредени бели порцеланови чинии. Окови извади една и показа на Локи ръчно изрисувания герб (свит юмрук, стиснал стрела и лоза) и блестящата позлата по ръба.
— Взети назаем — рече той — за постоянно от доня Изабела Манечецо, старата вдовстваща леля на нашия Херцог Никованте. Тя умря бездетна и рядко устройваше празненства, така че всъщност изобщо не ги ползваше. Виждаш ли как някои от нашите постъпки, които изглеждат твърде жестоки или престъпни за външните хора, всъщност са уместни, ако ги възприемеш по правилния начин? Това е ръката на Благодетеля в действие, или поне така ни харесва да смятаме. Не е като да не правим разликата, ако той не искаше.
Окови подаде чинията на Локи (който я пое прекалено внимателно и се взря в златния ръб) и прокара любовно пръст по повърхността на масата от вещерско дърво.
— А това навремето бе собственост на Мариус Кордо, майстор търговец от Тал Верар. Държеше я в каютата на трипалубна галера. Огромна! С осемдесет и шест весла.