— Аз… аз… интересно казано. Чудя се…
— Ще искате ли целият град да разбере, че са ви подлъгали? Че са ви надхитрили? Ще се доверят ли деловите мъже някога отново на вашата преценка? Ще се възстанови ли някога напълно репутацията ви?
— Предполагам, че ще е… много трудно.
Десницата на белязания се показа отново, без ръкавица, бледа на фона на черното наметало, с насочен напред показалец.
— Нейно благородие доня Розалина де Маре загуби десет хиляди крони преди четири години в замяна на право на собственост над несъществуваща овощна градина нагоре по реката. — Втори пръст се разгъна. — Дон и доня Фелучия загубиха два пъти повече преди две години. Мислеха, че финансират удар в Талишам, който щеше да превърне града в тяхна семейна собственост.
— Миналата година — продължи белязаният, след като и трети пръст се разгъна — дон Джавариз плати петнайсет хиляди цели крони на гадател, който твърдеше, че може да върне към живота първородния син на стареца. — Кутрето на мъжа щръкна и той размаха длан срещу дон Лоренцо. — А сега имаме дон и доня Салвара, замесени в тайна сделка, колкото изкусителна, толкова и удобна. Кажете ми, чували ли сте някога за нещастията на господата и дамите, които ви изредих?
— Не.
— Доня де Маре посещава два пъти седмично съпругата ви в нейната градина. Заедно обсъждат алхимичната ботаника. Много пъти сте играли на карти със синовете на дон Джавариз. И въпреки това всичко това ви изненадва?
— Да, много, уверявам ви!
— То изненада също и Негова светлост. Господарят ми прекара две години в опити да проследи тънките нишки на уликите, свързващи тези престъпления, господарю. Състояние, равно на вашето, се изпари във въздуха и бе необходима заповед на Херцога, за да разпечата устните на пострадалите. Защото гордостта им ги задължаваше да мълчат.
Дон Лоренцо продължително впери поглед в повърхността на писалището.
— Феруайт е наел покои в „Катурнатата къща“. Той има лакей, великолепни дрехи, очила за сто крони. Притежава… фирмени тайни на Дома на Бел Остер. — Дон Салвара погледна белязания, сякаш представяше трудна задача на взискателен учител. — Такива неща никой крадец не може да притежава.
— Дали изисканите дрехи няма да са по джоба на човек, който има на свое разположение повече от четирийсет хиляди откраднати крони? А буренцето с неотлежала ракия — откъде вие или аз, или който и да е друг извън Дома на Бел Остер ще знае как би трябвало да изглежда? Или каква трябва да е тя на вкус? Най-проста измама.
— На улицата го позна един адвокат, от правниците в Разона, който крепи зидовете на Мераджио!
— Разбира се, защото е започнал да изгражда личността на Лукас Феруайт много отдавна, може би още преди да се запознае с доня Де Маре. Той има съвсем истинска сметка в Мераджио, открита с истински пари преди пет години. Притежава всички външни белези на човек с неговото положение, но Лукас Феруайт е призрак. Лъжа. Театрална роля, изпълнявана пред много отбрана частна публика. От години следя този човек.
— Ние със София сме разумни хора. Несъмнено… несъмнено бихме забелязали нещо нередно.
— Нередно? Цялата тази афера е нередна! Господарю Салвара, умолявам ви, изслушайте ме внимателно. Вие финансирате производството на фини напитки. Вие се молите за сянката на вашата майка всяка седмица във вадрански храм. Какво пленително съвпадение — да попаднете на вадран в нужда, който случайно се занимава със същата дейност, а?
— Къде другаде, освен в Храма на Щастливите води би се молил вадран на посещение в Камор?
— Никъде другаде, разбира се. Но вижте как съвпаденията се трупат едно връз друго. Вадрански търговец на напитки, в нужда за спасение, и на всичкото отгоре на път за дон Якобо? Вашият кръвен враг? Мъж, който всеки знае, че бихте смазали с всички средства, ако Херцогът не ви бе забранил?
— Вие… наблюдавахте ли ни при нашето запознанство?
— Да, много внимателно. Видяхме как вие и вашият лакей изтичахте по уличката, за да спасите човек, за когото смятахте, че е в опасност. Ние…
— Смятах? Него го душеха!