— Давам ви дума, че всякакви наши бъдещи появи няма да са толкова стряскащи, господарю. Беше ми наредено да ви внуша колко сериозно е положението и в пълна степен — способността ни да… преодоляваме пречките. Уверявам ви, лично нямам желание повече да си противореча с вас. Възстановяването на вашето богатство ще бъде венецът на моя многогодишен упорит труд.
— А доня София? Дали вашият господар е отредил роля и за нея в тази… контрашарада?
— Съпругата ви е изключителна, необикновена жена. На всяка цена я осведомете за нашия ангажимент. Кажете и истината за Лукас Феруайт. Привлечете нейната извънредно изкусна помощ за нашето начинание. Ала… — ухили се злъчно Локи — мисля, че за жалост съм длъжен да оставя задачата да й обясните това на вас, господарю.
6
По границата на Камор откъм сушата въоръжени войници обикалят край старите градски каменни стени, вечно нащрек дали няма да се появи знак за бандити или вражи войски в полето. Откъм морето стражеви кули и военни галеони служат на същата цел.
На стражевите постове по периферията на квартала Алчегранте градската стража бди, готова да защити дребната градска аристокрация от досадата да гледа или да помирише някой от своите поданици против волята си.
Локи и Кало прекосиха Анджевин точно преди полунощ по широкия стъклен мост, наречен Арката на елдрените. Този украсен с разкошна резба мост свързваше западния бряг на Алчегранте с пищните полуобществени градини на Двусребрената Зеленина, друго място, из което разубеждаваха да се мотаят недотам червивите с пари — нерядко с помощта на камшици и сопи.
Високи цилиндри от рубиненочервено стъкло лееха алхимична светлина върху тънките нишки на мъглата, които се виеха и трептяха около коленете на конете им. Арката на моста се издигаше петдесет стъпки над водата и обичайната нощна мъгла не стигаше по-високо от това. Червените фенери се поклащаха леко в черните си железни обкови, задушният Вятър на палача ги въртеше и докато двамата Джентълмени копелета слизаха към Алчегранте, тайнствената светлина ги обгръщаше като кървава аура.
— Стой! Кажете името и занятието си!
Там, където мостът опираше в северния бряг на Анджевин, имаше ниска дървена барака с прозорци от промазана хартия, през които грееше белезникаво сияние. Самотна фигура стоеше до нея. Жълтото й наметало бе пребоядисано в оранжево от светлината на фенерите по моста. Думите на проговорилия бяха дръзки, но гласът му звучеше младежки и малко несигурно.
Локи се подсмихна. В стражевите будки на Алчегранте винаги дежуреха по двама жълтодрешковци, но в тази по-старшият явно бе пратил по-малко закаления си партньор навън в мъглата да върши черната работа. Толкова по-добре — Локи извади безценния портфейл със сиглата изпод черното си наметало, докато конят слизаше към стражевия пост.
— Името ми е без значение. — Локи отвори портфейла и позволи на кръглоликия млад страж да зърне знака. — А занятието ми е възложено от Негова светлост Херцог Никованте.
— Аз… разбирам, господине.
— Не съм минавал оттук. Не сме разговаряли. Погрижи се и колегата ти страж да го разбере.
Жълтуркото се поклони и бързо отстъпи назад, сякаш се боеше да се задържа твърде близо до него. Локи се усмихна. Ездачи с черни наметала, яхнали черни коне, изплуват от мрака и мъглата… Посред бял ден е лесно да се смееш на такива фантазии. Но нощта има навика да прибавя тежест на фантазмите.
Ако Улицата на Целувачите на монети беше мястото, където вкарваха парите на Камор в работа, то кварталът Алчегранте беше мястото, където ги оставяха да си почиват. Той бе съставен от четири свързани острова. Всеки от тях представляваше терасиран хълм, чийто склон се издигаше към основата на платото, върху което се извисяваха Петте кули. Стари и нови пари се смесваха, както се съшива юрган от разноцветни парчета плат тук, в тукашните лабиринти от имения и частни градини. Оттук търговците, лихварите и търговиите на кораби удобно наблюдаваха останалата част на града; тук по-нисшестоящите благородници съзерцаваха с копнеж кулите на Петте фамилии, които управляваха всичко.
От време на време покрай тях издрънчаваха карети — черните им лакирани дървени купета бяха окичени с люлеещи се фенери и знамена с гербовете на онези, които пътуваха вътре. Някои от тях бяха вардени от въоръжени конни отряди с жакети с разрези и лъснати нагръдници, по тазгодишната мода за наемните главорези. Сбруите на няколко конски впряга бяха украсени с миниатюрни алхимични светлинки — отдалече те изглеждаха като вериги от светулки, люлеещи се в мъглата.