— Значи можем да крадем от всеки, който не е благородник?
— Да, или жълтодрешко. Наши са търговците, лихварите, тези, дето идват и си отиват. През Камор минават повече пари, отколкото през всеки друг град на това крайбрежие, момче. Стотици кораби на седмица; хиляди моряци и офицери. Нямаме проблеми, дето не закачаме аристокрацията.
— Това не ядосва ли търговците, лихварите и останалите?
— Може би щеше, ако знаеха. Точно затова думата „таен“ предшества думата „мир“. И точно затова Камор е такова прекрасно и безопасно място за живеене — няма за какво да се тревожиш, освен че ще изгубиш парите си, особено ако нямаш много пари.
— Аха — каза Локи, като опипваше огърлицата си с акуловия зъб. — Ясно. Но сега се чудя… Ти каза, че бившият ми господар купил… и платил, ъъ, за да ме убие. Ще има ли неприятности с Барсави за това, че… не ме е убил?
Окови се засмя.
— Че защо ще те водя при него, ако това би ми докарало неприятности, момченце? Не, смъртният знак е мой и аз мога да го използвам или не, както намеря за добре. Купил съм го. Не разбираш ли? Капа не го е грижа дали ще ги използваме, а само дали признаваме, че е единствено в негова власт да раздава живот или смърт. Нещо като данък, който само той може да събира. Разбираш ли?
Локи се остави да го влачат мълчаливо няколко минути, докато осмисли всичко това. Главоболието малко го затрудняваше да проумее целия мащаб на случващото се.
— Нека ти разкажа една история — проговори след малко Отец Окови. — История, която ще ти даде да разбереш що за човек ще срещнеш и на кого ще се закълнеш във вярност тази вечер. Някога, по времето, когато Капа Барсави държеше града съвсем отскоро в хватката си и тя бе още твърде крехка, беше публична тайна, че група гаристи крои заговор да се отърве от него при първа възможност. Разбираш ли, те бяха наясно и с неговите контраходове — бяха му помогнали да завземе града и бяха наясно как действа.
Затова се погрижиха да не може да ги пипне наведнъж — тръгнеше ли да коли, бандите щяха да се пръснат и да се предупредят взаимно, и щеше да настане кървава каша, дълга война. Той не предприе никакъв открит ход, а слуховете за тяхната измяна ставаха все по-настоятелни.
Капа Барсави приемаше посетителите в резиденцията си — тя все още се намира там, в Дървените отпадъци. Навремето това е бил верарски кораб, един от онези грамадни тлъсти галеони, с които са прекарвали войска. Сега стои закотвен там — нещо като самоделен дворец. Той го нарича Плаващия гроб. Е, в Плаващия гроб той устрои голямо театро — постла един голям килим от Ашмир, наистина прекрасен, от тъкан, която Херцогът би окачил на стената, за да не се хаби. И се погрижи всички около него да разберат колко много харесва този килим.
И стана така, че неговият двор по този килим се научи да разбира как Капа смята да постъпи с даден посетител. Ако щеше да се лее кръв, навиваха килима и го прибираха. Без изключение. Изминаха месеци. Махат килима, постилат килима. Махат го, постилат го. Понякога мъже, извикани при него, се опитваха да побегнат в мига, в който виждаха голия под под краката му — което, разбира се, беше равносилно на това да си признаят на глас, че са сгазили лука.
Както и да е, да се върнем към проблемните гаристи. Никой от тях не беше достатъчно глупав да се качи на Плаващия гроб без банда зад гърба си или да се остави да го сгащят насаме с Барсави. По онова време властта на Капа все още беше твърде несигурна, че да рискува. Затова той чакаше… а после покани деветима от бунтовниците гаристи на вечеря. Не всичките, разбира се, а само най-умните и най-коравите, и тези с най-големите банди. И шпионите им докладваха, че прекрасният бродиран килим, безценното му притежание, е постлан на пода на всеобщо обозрение, а празничната маса е поставена върху него и отрупана с повече храна, отколкото и боговете са виждали.
И тези тъпи копелета си помислиха, че Барсави сериозно, в действителност желае да разговаря с тях. Решиха, че го е страх, и повярваха, че ги очакват преговори, затова нито доведоха бандите си, нито измислиха резервни планове. Мислеха си, че са победили.