Нов писък, силен и яростен, защото затворената врата вече не го заглушаваше, се чу от съседната стая.
— По-зле е, отколкото звучи — каза Назка.
— Знам какво прави Мъдреца при баща ти, Назка.
— Да знаеш, е едно. Обикновено Мъдреца оправя само един или двама за един път. Но днес татко накара клетия мръсник да работи на едро.
6
— Изясних вече, че това не ми се нрави — рече Капа Барсави. — Защо тогава ме принуждаваш да настоявам?
Тъмнокосият младеж беше вързан за дървена диба — висеше с главата надолу с железни пранги около глезените и вързани ръце, изпънати докрай. Тежкият юмрук на Капа се заби в тялото на пленника точно под подмишницата — звукът беше като от чук, с който начукват месо. Разхвърчаха се капчици пот, пленникът се разкрещя и се замята в оковите.
— Защо ме обиждаш така, Федерико? — Нов жесток удар по същото място; първите два пръста на тежкия юмрук на стареца стърчаха напред, прегънати във втората става. — Защо не си поне така любезен да ми пробуташ убедителна лъжа? — Капа Барсави удари Федерико по гърлото странично с длан; пленникът се задъха и захлипа, щом кръвта, слюнката и потта започнаха да се стичат в носа му.
Сърцето на Плаващия гроб представляваше нещо като разкошна бална зала със заоблени стени; топла кехлибарена светлина се лееше от стъклените глобуси, окачени на сребърни вериги. Стълби водеха към горните галерии и от тях — към покритата с копринен балдахин палуба на старото корито. На малък подиум, издигнат до стената в дъното, бе поставен широкият дървен стол, на който обикновено Барсави посрещаше посетителите си. Стаята бе обзаведена с вкус и мярка, обстановката бе царствена, но днес вонеше на страх, пот и оцапани бричове.
Конструкцията, към която бе прикован Федерико, се спускаше от тавана — цял полукръг от тези приспособления можеше да бъде спуснат при нужда, защото Барсави понякога се занимаваше с тези работи в мащаб, оправдаващ стандартизацията на процедурата. Сега шест от тях бяха празни и оцапани с кръв; само на две все още висяха пленници.
Когато Локи и Назка влязоха, Капа вдигна очи, кимна леко и им посочи да изчакат до стената. Старият Барсави все така си беше каяк, но годините ясно му личаха. Сега беше по-закръглен и по-мек, три разтресени брадички подпираха трите посивели плитки на брадата му. Тъмни кръгове обрамчваха очите му, а бузите му бяха придобили онзи нездрав червендалест цвят, който излиза от бутилката. Плувнал в пот от усилията, той бе свалил горната си дреха и работеше по копринена долна риза.
Наблизо със скръстени ръце стояха Анджаис и Пачеро Барсави, по-големите братя на Назка. Анджаис приличаше на миниатюрно копие на Капа минус трийсет години и две брадички, а Пачеро беше същият като Назка — висок, строен и къдрокос. И двамата носеха очила — какъвто и да бе очният недъг на старата Мадам Барсави, тя го беше предала и на трите си оживели деца.
На отсрещната стена се подпираха две жени. Не бяха слабички — голите им загорели ръце бяха с издути мускули и целите в белези. Излъчваха почти хищническо добро здраве, ала бяха далеч прехвърлили моминските години. Черин и Раиза Беранджия, еднояйчни близначки, бяха най-великите контрарекиала, които град Камор бе познавал някога. Те се изявяваха само в двойка и бяха излизали стотина пъти на Подвижния пир срещу акули, дяволски риби, фенери на смъртта и други хищници от Желязно море.
От близо пет години двете бяха лични телохранители и екзекутори на Капа Барсави. Дългите им, буйни, катраненочерни гриви бяха прибрани под сребърни мрежи, окичени с акулови зъби, които издаваха приятен звън: по един зъб, както се твърдеше, за всеки мъж или жена, които близначките Беранджия са убили, откакто му служеха.
Последният по ред, но несъмнено не и по значение в това изключително сборище беше Мъдрецът Доброта, кръглоглав мъж, среден на ръст и на възраст. Късо подстриганата му коса беше с масленожълтия цвят на някои терински родове от западните градове Картен и Лашен. Очите му сякаш винаги бяха просълзени от чувство, макар изражението му никога да не се променяше. Той беше може би най-невъзмутимият човек в Камор — можеше да изважда нокти с кроткото равнодушие на мъж, който си лъска ботушите. Капа Барсави бе много умел изтезател, но когато се чувстваше затормозен, Мъдрецът никога не го разочароваше.
— Той не знае нищичко! — провикна се с цяло гърло последният пленник, все още недокоснат, щом Капа Барсави отново удари Федерико. — Капа, Ваша светлост, моля ви, никой от нас не знае нищо! Богове! Никой от нас не помни!