Барсави се приближи по дъсчения под и го накара да млъкне, като стисна продължително и жестоко гръкляна му.
— Въпросите към теб ли бяха отправени? Нямаш търпение да се включиш и ти ли? Мълчеше си, когато пратих останалите ти шестима приятели във водата. Защо ревеш за този?
— Моля ви! — изхлипа мъжът и жадно пое въздух, щом Барсави охлаби хватката си, колкото да му позволи да говори. — Моля ви, няма смисъл! Длъжен сте да ни повярвате, Капа Барсави, моля ви! Бихме ви казали всичко, което искате, стига да знаехме! Не помним! Просто не…
Барсави го накара да млъкне, като го зашлеви яростно през лицето. За миг единственият звук, който се чуваше в стаята, бе уплашеното хлипане и пъшкане на двамата пленници.
— Длъжен съм да ви повярвам? Нищо не съм длъжен, Жулиен. Пробутваш ми лайна и ми разправяш, че било варено говеждо? Толкова много сте, а не можете една прилична история да скалъпите! Един сериозен опит за лъжа пак щеше да ме вбеси, но поне мога да го разбера. Вие, осмината най-влиятелни мъже от Целите крони след самия Тесо. Неговите избраници. Неговите приятели, телохранители, верни пезони. И ми ревете като бебета, че никой от вас не помни къде е бил снощи, когато Тесо случайно е умрял.
— Но е точно така, Капа Барсави! Моля ви…
— Пак те питам, снощи пили ли сте?
— Не, нито капка.
— Нещо да сте пушили? Всичките заедно?
— Не, нищо подобно. Със сигурност… не и заедно.
— Значи газ? Нещичко от извратените алхимици на Джерем? Малко блаженство от прахче?
— Тесо никога не е позволявал…
— Добре тогава. — Барсави почти нехайно заби юмрук в слънчевия сплит на Жулиен. Мъжът запъшка от болка, а Барсави се обърна и протегна ръце с театрална веселост.
— След като елиминирахме всяко възможно земно обяснение за подобно престъпване на дълга, освен магията и божествената намеса… о, прощавай. Да не би самите богове да са ви омаяли? Трудно е да не ги забележиш.
Жулиен се загърчи в оковите си почервенял и замята глава.
— Моля ви… Моля ви…
— Значи не са боговете. Така си и мислех. Та, казвах… казвах, че вашата игричка вече адски ми досади. Доброта?
Кръглоглавият мъж опря брадичка в гърдите си и протегна длани нагоре, сякаш се готвеше да приеме дар.
— Искам нещо изобретателно. Щом Федерико не ще да говори, да дадем на Жулиен последен шанс да си развърже езика.
Федерико се разкрещя още преди Барсави да е млъкнал — пронизителният, ридаещ вой на прокълнатия, който е в съзнание. Локи стисна зъби, за да не се разтрепери. Толкова много срещи на фона на кръвопролития… Боговете сигурно са извратени.
Мъдрецът Доброта отиде при една масичка отстрани, на която бяха наредени чаши и тежка платнена торба с връв. Пусна няколко чаши в чувала и го заудря по масата. Дивите крясъци на Федерико заглушаваха дрънченето на чупещото се стъкло, но Локи можеше да си го представи. След малко Доброта като че вече беше доволен и бавно се приближи до Федерико.
— Недей, недей, не, недей, моля те, не, недей…
Стиснал с една ръка главата на отчаяния младеж, с другата Доброта нахлузи бързо торбата върху темето му, върху лицето му, чак до врата и затегна връвта. Торбата заглуши писъците му — отново пронизителни и нечленоразделни. После изтезателят започна да мачка торбата, отначало полека, почти нежно. Дългите му пръсти притискаха строшените стъкла в лицето на Федерико. По торбата започнаха да избиват червени петна. Доброта обработваше съдържанието на торбата като скулптор, който вае глина. Гърлото на Федерико милостиво се предаде и мъжът вече издаваше единствено хрипкави стонове. Локи мълчаливо се молеше той вече да е избягал от болката във временното убежище на лудостта.
Доброта започна да масажира платното още по-енергично. Сега натискаше там, където бяха очите на Федерико, и носа, и устата, и брадичката. Торбата ставаше все по-мокра и по-червена, докато най-сетне Федерико не престана съвсем да трепери. Когато Доброта пусна торбата, ръцете му изглеждаха все едно беше мачкал домати. С тъжна усмивка той остави почервенелите си длани да оставят червени дири от капки по дъските, отиде при Жулиен и безмълвно се взря в него.
— Несъмнено — каза Капа Барсави, — ако досега съм те убедил в нещо, то е в непоколебимостта на моето решение. Няма ли да проговориш?
— Моля ви, Капа Барсави — прошепна Жулиен. — Моля ви, няма нужда от това! Нищо не мога да ви кажа. Питайте ме за всичко друго, за каквото ще да е! Случилото се снощи ми е като в мъгла. Нищо не помня. Щях да ви кажа, моля ви, о, богове, моля ви, повярвайте ми, всичко бих ви казал! Ние сме верни пезони, най-верните ваши пезони!