— Искрено се надявам да не е така. — Барсави като че бе взел решение. Той подкани с жест сестрите Беранджия и посочи Жулиен. Тъмнокосите дами действаха бързо и безмълвно — те отключиха прангите и развързаха възлите, които го придържаха към дървената дига, но оставиха вървите, увили го от глезените до врата, а после го вдигнаха с лекота — едната за раменете, другата за врата.
— Верни? Моля ти се. Големи мъже сме, Жулиен. Отказът да разкажеш истината за случилото се снощи надали предполага вярност. Разочарова ме и аз ще ти го върна. — В дъното на стаята бяха махнали един дървен капак; тъмната водна повърхност под Гроба се вълнуваше само на няколко педи надолу. Подът около отвора бе подгизнал от кръв. — Сега аз ще те пусна долу.
Жулиен нададе последен писък, когато сестрите Беранджия го пуснаха с главата напред в отвора. Той цопна във водата и не изплува повече. Капа имаше навик да държи непрекъснато под Гроба някаква гад, затворена в дебели мрежи от подсилено с тел въже, ограждащи дъното на галеона като сито.
— Доброта, свободен си. Момчета, когато ви извикам отново, доведете някой да почисти тук, но засега изчакайте на палубата. Раиза, Черин, придружете ги, моля.
С бавна стъпка Капа Барсави отиде при простото си, удобно дървено кресло и се настани в него. Дишаше тежко и трепереше още повече от усилието да прикрие треперенето. На масичката до креслото беше сложен месингов бокал за вино, който побираше колкото цял супник. Капа отпи голяма глътка, затвори очи и като че се замисли. Най-сетне живна отново и кимна на Локи и Назка да се приближат.
— Е, драги ми мастер Ламора, колко пари ми носиш тази седмица?
7
— Трийсет и шест солона и пет медни, Ваша светлост.
— Ммм. Май не сте се скапали от работа тази седмица.
— Да, моите извинения, Капа Барсави. Тоя дъжд… понякога си е живо убийство за нас, дето работим на дребно.
— Ммм. — Барсави остави чашата, обгърна дясната си длан с лявата и започна да гали почервенелите си стави. — Носил си ми и повече, разбира се. Много пъти. След по-добри седмици.
— Е… да.
— Има и такива, дето не ми носят, да знаеш. Опитват се да ми носят все една и съща сума, седмица след седмица, докато най-сетне не изгубя търпение и не ги поправя. Знаеш ли как вероятно живеят такива гаристи, Локи?
— Хм… Много скучно?
— Ха! Точно така. Каква стабилност — да изкарват съвсем еднакъв доход всяка седмица, та да може да ми дават точно същия дял! Все едно съм малко дете, дето няма да забележи! А има и гаристи като тебе. Знам, че ти ще ми донесеш честен дял, защото не те е страх да влезеш и да се извиниш, че този път е по-малко от миналия.
— Аз, ъъ, се надявам, че не ме смятате за скромен заради това, че споделям, когато балансът се наклони в другата посока…
— Съвсем не. — Барсави се усмихна и се отпусна в креслото. Изпод дъските, близо до дупката, в която бе потънал Жулиен, се разнасяха зловещи плисъци и приглушени удари. — Ти, ако трябва да бъдеш наречен някак, си най-надеждният гариста на служба при мен. Точен като верарски часовник. Сам ми носиш моя дял, редовно и без нужда да те викам. Четири години подред, седмица след седмица. Без да пропускаш, откакто Окови умря. Веднъж не си се оправдал, че нещо е по-важно от това лично да дойдеш при мен с тази торба в ръка. — Капа Барсави посочи на Назка кожената торбичка в лявата ръка на Локи. Нейната официална роля в организацията на Барсави беше на счетоводител, който води сметките. Можеше да издекламира списъка с плащанията на всички банди в града седмица по седмица, година по година, без грешка. Локи знаеше, че тя води сметките на пергамент за лично удобство на баща й, но доколкото всички подчинени на Капа знаеха, цялото му баснословно богатство бе описано единствено зад студените й прекрасни очи. Локи й подхвърли кожената кесия и тя я улови във въздуха.
— Никога — продължи Капа Барсави — не ти е хрумвало да пратиш пезон да върши работата на гариста.
— Вие сте твърде любезен, Ваша светлост. Но днес много ме облекчихте в това, защото сте заповядали да пускат само гаристи.
— Недей да лицемерничиш. Знаеш за какво говоря. Назка, съкровище, с Локи трябва да останем насаме.