— А аз какво да правя? — попита Дървеницата.
— Ти ни пази гърба. Дръж си очите на четири. Дебни в храма. Забелязвай за мен всеки, който не изглежда на място, всеки, който се бави твърде дълго. Ако някой се опитва да ни следи, обещавам, гарантирам, че ще потънем в земята и ще се разтворим като пикня в океана. Дотогава ми се доверете. Обещавам, че до няколко дни ще свърша по-голямата част от работата на Лукас Феруайт. Може да надяна и някои от по-евтините маски.
— Значи, предполагам, това е положението — рече тихо Джийн.
— Джийн, аз мога да съм твой гариста, а мога да съм и просто тоя, дето купува бирата и сладкишите, когато всички останали кой знае защо не могат да си набарат кесиите. — Локи изгледа събранието с преувеличено навъсена физиономия. — Не мога да съм и двете — или едното, или другото.
— Нервирам се — рече Джийн, — защото не обичам да разполагаме с толкова малко сведения, с колкото се боя, че разполагаме. Споделям подозренията на Назка. Сивия крал крои нещо — нещо, което не разбираме. Нашата игра е много крехка, а положението ни е твърде… плаващо.
— Знам. Но следвам вътрешното си чувство, а то ми подсказва, че трябва да посрещнем това с високо вдигнати глави и усмивки на уста. Вижте — продължи той. — Колкото повече се занимаваме с това, толкова повече разбирам за какво според мен всъщност ни обучаваше Окови. Точно за това — той не ни подготвяше за спокоен и подреден свят, в който да можем да си избираме кога да проявяваме хитрост. Подготвяше ни за положение, прецакано отвсякъде. Е, сега сме в такова и бих казал, че ни е по силите. Няма нужда да ми се напомня, че сме затънали до шия в мътна вода. Искам само вие, момчета, да запомните, че ние сме проклетите акули.
— Да, по дяволите! — провикна се Дървеницата. — Знаех си аз, че си има основания ти да си водачът на тази банда!
— Е, не мога да оспорвам отявлената мъдрост на момчето, което скача от храмови покриви. Но вярвам, че забележките ми са взети под внимание — рече Джийн.
— Под голямо внимание — увери го Локи. — Възприето, разпознато и надлежно обмислено най-сериозно. Подписано, подпечатано и неизличимо впечатано в разума ми.
— Богове, на тебе май наистина ти е много весело, а? Ти си играеш игрички с думите само когато си в истински слънчево настроение — въздъхна Джийн, но не можа да сдържи лекия намек за усмивка, извил нагоре ъгълчетата на устата му.
— Ако наистина попаднеш в опасност, Локи — рече Кало, — трябва да разбереш, че ние ще пренебрегнем заповедите на нашия гариста, ще халосаме нашия приятел по тила и ще го измъкнем тайно от Камор в сандък. Имам сопа тъкмо като за тая работа.
— А аз имам сандък — обади се Галдо. — От години все се надявам да си намеря оправдание да го използвам, да ви кажа.
— Също взето под внимание — рече Локи — с благодарности. Но с благоволението на Уродливия страж избирам да се доверя на нас. Да се доверя на преценката на Окови. Утре имам малко работа като Феруайт, а вдругиден пак ще посетя Назка. Капа ще го очаква и съм убеден, че дотогава и на нея ще й хрумне нещо.
Локи отново се сети за последния миг, когато я зърна, за онова намигане точно когато двете тежки врати от тъмно дърво се затръшнаха помежду им. Да пази тайните на баща си — това бе целият живот на Назка. Дали за нея беше от някакво значение да има и своя тайна, която да пази от него?
Интерлюдия:
Момчето, което плака за един труп
1
Отец Окови не остави Локи да си почива на следващия ден след посещението на „Последна грешка“ — с глава, която все още кънтеше от главоболието, предизвикано от рома от кафява захар, момчето започна да учи за жреците на Переландро и жреците на Благодетеля. Имаше знаци с ръце и ритуални интонации, начини за поздрав и значения, скрити в украшенията на одеждите. На четвъртия ден под опеката на Окови Локи седна на стълбите като един от „послушниците на Переландро“, облечен в бяло, като се мъчеше да си докара подходящо смирен и жалък вид.
Седмиците минаваха и наставленията на Окови добиваха все по-голям обем. Локи четеше и пишеше по два часа всеки ден; колебливо, стъпка по стъпка, писанията му се ошлайфаха, докато накрая братята Санца не обявиха, че вече не пишел като „куче със стрела в мозъка“. Локи така се трогна от похвалата им, че посипа наровете им с червен пипер. Опитът им за отмъщение бе осуетен поради пълната параноя, която все още гонеше Локи заради преживяното на Хълма на сенките и чумата в Пожарището — беше просто невъзможно да го издебнеш или да го изловиш, докато спи.