Повечето каморци гледаха на Ордена на Переландро със смесица от цинизъм и виновно съжаление — безсрамната благотворителност на бога и на неговите жреци просто не трогваше този коравосърдечен град. Ала славата на Отец Окови на колоритен набожен чешит допринасяше за определени дивиденти — мъже, които несъмнено се шегуваха за превземките на облечените в бели одежди слуги на Бога просяк пред приятелите им, въпреки това хвърляха монети в купата на Окови с извърнати глави, когато минаваха покрай неговия храм. Оказа се, че също и пропускат малък, облечен в роба послушник да мине по улицата, без да го тормозят. Групите плавно му правеха път, а търговците кимаха почти любезно, когато ги подминаваше.
За пръв път той осъзна каква мощна тръпка е да се появяваш пред хора със сполучлива маска.
Слънцето пълзеше към пладне, тълпите бяха гъсти, а градът — оживен от екота и мърморенето им. Локи целеустремено вървеше към северозападния ъгъл на квартала, където стъклен котешки мост се издигаше над канала и водеше към острова на Старата цитадела.
Котешките мостове също бяха наследство от елдрените, управлявали преди идването на хората — тесни стъклени арки, не по-широки от ханша на обикновен човек, подредени по двойки над повечето каморски канали и на няколко места по река Анджевин. Въпреки че изглеждаха гладки, блещукащата им повърхност бе грапава като кожата на Вълча акула. За онези, които притежаваха в разумна степен гъвкавост и увереност, те бяха удобно средство за прекосяване на каналите на много места. По всеки котешки мост движението беше винаги еднопосочно — декрет на Херцога ясно постановяваше, че всеки, който върви в обратна посока по котешки мост, може да бъде бутнат от него от вървящите в правилната.
Докато тичаше по моста и освирепяло мислеше, Локи си припомни някои от уроците по история, които Окови му беше набил в главата. Кварталът на Старата цитадела някога бил домът на Херцозите на Камор, преди Векове, когато всички градове държави на Теринския народ коленичели пред един-единствен трон в имперския град Терим Пел. Тази линия на каморската аристокрация, заради суеверния ужас, който й навяваха съвършените стъклени кули, останали от елдрените, бе издигнала масивен каменен дворец в сърцето на Южен Камор.
Когато един от прапрапредшествениците на Никованте (по по-изтънчените части от знанията за града като тази инак изумителните знания на Локи се размиваха в мъглата на пълното безразличие) се бе нанесъл в кулата от сребърно стъкло, наречена Обсегът на гарвана, старата семейна крепост се бе превърнала в Двореца на търпението, който се явяваше сърцето на каморското общинско правосъдие. Тук беше главната квартира на жълтодрешковците и тяхното началство, а също и Магистратите на Херцога — дванайсет мъже и жени, които решаваха съдебните дела в алени одежди и кадифени маски, чиято истинска самоличност никога не се разкриваше пред обществото. Всеки от тях носеше името на един от месеците в годината — съдия Партис, съдия Фестал, съдия Аурим и тъй нататък, макар че всеки от тях раздаваше присъди целогодишно.
Имаше и тъмници, и бесилки на Черния мост, който водеше към портата на двореца, имаше и други неща. Макар Тайният мир да бе намалил силно броя на хората, които поемаха по краткия и отривист път надолу от Черния мост (а не обичаше ли Херцог Никованте публично да приписва това на своето великодушие?), слугите на владетеля бяха изобретили други наказания, зрелищни в жестоката си изобретателност, макар формално да не бяха смъртоносни.
Дворецът представляваше голяма квадратна камара от черни и сиви камъни, висока десет етажа. Грамадните дялани блокове, от които бяха иззидани стените, се подреждаха в проста мозайка, която природните стихии бяха превърнали в призрак. Редовете от високи сводести прозорци, украсяващи всеки втори етаж на сградата, бяха със стъклописи, в които преобладаваха изображенията в черно и червено. Нощем зад всеки от тях злокобно гореше светлина и мъждукащи червени очи се взираха в мрака във всички посоки. Тези прозорци никога не угасваха — посланието им бе ясно.
Четири кръгли кули без покриви се издигаха в четирите ъгъла на двореца, привидно увиснали във въздуха над осмия или деветия етаж. Отстрани на тях висяха черни железни гарванови клетки, в които затворниците с особено тежки наказания ги изнасяха на въздух за по няколко часа или дори за по няколко дни с увиснали във въздуха крака. Ала пребиваването в тях беше същински рай в сравнение с паяковите клетки, зрелище — което се откри пред погледа на Локи (между гърбовете и раменете на възрастните), щом слезе от котешкия мост и се сля с тълпата на Старата цитадела.