От югоизточната кула на Двореца на търпението на дълги стоманени вериги висяха половин дузина клетки, които леко се поклащаха на вятъра като малки паячета, увиснали на копринени нишки. Две от тях се движеха — едната бавно се изкачваше, другата бързо се спускаше. На затворниците, осъдени на престой в паяковите клетки, не се позволяваше нито миг покой, затова други затворници, осъдени на каторга, се бъхтеха на големите кабестани на върха на кулата денонощно, на смени, докато не решаха, че обитателят на някоя клетка е достатъчно разстроен и разкаян. Клатушкащи се, скърцащи и открити към стихиите от всички страни, клетките не спираха да се движат нагоре-надолу. Нощем често се чуваше как обитателите им умоляват и пищят — дори през един-два квартала.
Старата цитадела не беше от най-космополитните квартали. Около Двореца на търпението се разполагаха доковете на канала и конюшни, запазени за жълтодрешковците, канцелариите на бирниците, писарите и други чиновници на Херцога и малки западнали кафенета, където адвокати и правници се опитваха да изкопчат работа от семействата и приятелите на затворниците. Няколко заложни къщи и други предприятия се бяха вкопчили здраво в северната част на острова, изтласкани от по-мрачните предприятия на херцогската власт.
Другата голяма забележителност на квартала беше Черният мост, прострял се над широкия канал между Старата цитадела и Мара Камораца — висока дъга от черен, зидан от човека камък, украсен с червени фенери с церемониални черни савани, които можеха да се смъкват с няколко подръпвания на въже. Обесванията се ръководеха от дървена платформа, стърчаща от северната страна на моста. Имаше поверие, че неспокойните сенки на осъдените изтичат към морето, ако умрат над течаща вода. Някои вярваха, че после те се въплъщават в телата на акули, което обясняваше защо тези твари бяха такава напаст за Каморския залив, затова към тази идея не се отнасяха изцяло присмехулно. По мнение на повечето каморци този кръговрат беше честен.
Локи оглежда Черния мост доста дълго и задейства способността си да крои номера, която Окови така мощно бе потискал толкова дълги месеци. Беше твърде малък, за да се самоанализира, но процесът на кроежите му доставяше истинско удоволствие — все едно усещаше в корема си малка топчица от пареща топлина. Той нямаше име за онова, което вършеше, но сред суматохата на неговите развихрени мисли започна да се оформя план и колкото повече го обмисляше, толкова по-доволен бе от себе си. Чудесно беше, че качулката скрива лицето му от повечето минувачи — да не види някой как послушник на Переландро, вперил очи в бесилка, се хили като пача.
3
— Трябват ми имената на всички, които ще бъдат обесени през следващите седмица-две — рече Локи, докато двамата с Окови на другия ден седяха на стълбите пред храма.
— Ако беше предприемчив — рече Окови, — а ти несъмнено си такъв, можеше сам да ги намериш и да оставиш на спокойствие клетия си стар и дебел господар.
— Бих, но трябва някой друг да го направи. Ако ме мярнат около Двореца на търпението преди обесванията, няма да се получи.
— Кое няма да се получи?
— Планът.
— Охо! Малко нахално джебчийче от Хълма на сенките, мислиш си, че можеш да ме държиш в неведение! Що за план е това?
— Планът за открадването на трупа.
— Кхъ-кхъ. Нещо друго да искаш да ми кажеш за него?
— Блестящ е.
Един минувач подхвърли нещо в купата. Локи се наведе, а Окови махна към мъжа, раздрънка вериги и се провикна:
— Петдесет години здрав да си и ти, и децата ти, и да те благослови Господарят на пренебрегнатите!
— Можеше и сто години да са — измърмори жрецът, щом мъжът ги отмина, — но това ми издрънча на нащърбена половинка медна монета! А сега — блестящият ти план. Знам, че си правил дръзки планове, но не съм съвсем убеден, че досега си измислял и блестящ.
— Значи точно този е. Честно. Но имената ми трябват.
— Щом е така, значи е така. — Окови се облегна назад, протегна се и засумтя от удоволствие, когато плещите му прищракаха и изпукаха. — Довечера ги имаш.
— Трябват ми и пари.
— Я виж ти! Е, очаквах го. Вземи, колкото ти трябват, от мазето и ги отбележи в счетоводната книга. Но само да си ги прахосал…
— Знам. Оловни тежести, писъци, смърт.