Най-сетне жълтодрешковците започнаха да издърпват телата нагоре едно по едно под бдителните погледи на неколцина жреци на Аза Гуила. Внимателно подреждаха труповете в открита талига, теглена от два черни коня с драпираните покривала в черно и сребристо на ордена на Богинята на смъртта. Последният изтеглен труп беше на жилав мъж с дълга брада и обръсната глава; лявата му ръка завършваше с червено чуканче. Четирима жълтодрешковци отнесоха тялото му до каручката, където чакаха момчетата. Придружи ги една жрица на Аза Гуила. Локи усети как по гръбнака му пропълзяха студени тръпки, когато непроницаемата маска от сребърна мрежа се наведе над него.
— Малки братчета на Переландро — рече жрицата. — За какво застъпничество ще се молите за този мъж? — Гласът и бе глас на много младо момиче, може би не повече от петнайсет-шестнайсетгодишно. Това само я правеше още по-зловеща в очите на Локи и той изведнъж усети как гърлото му пресъхна.
— Молим се, за каквото ще се даде — рече Кало.
— Не можем да гадаем каква ще е волята на Дванайсетте — продължи Кало.
Жрицата съвсем леко наклони глава.
— Казаха ми, че вдовицата на този мъж помолила за обред в Дома на Переландро преди погребението.
— Очевидно е смятала, че той може би има нужда от него, за да измоли прошка — рече Кало.
— Това не се случва за първи път. Но много по-обичайно за скърбящите е да искат застъпничество от Господарката.
— Нашият господар — намеси се Локи — е дал, ъъ, свещено обещание пред клетата женица ние да се погрижим. Разбира се, ние… ние не искаме да обидим нито вас, нито Справедливата господарка, но трябва да спазим дадената дума.
— Разбира се. Не исках да намекна, че сте направили нещо лошо — в крайна сметка Господарката ще прецени греховете му, каквото и да се каже и направи, преди съседът да е погребан. — Тя посочи и жълтодрешковците оставиха трупа на каручката. Единият разгъна евтин памучен саван и зави с него тялото на Антрим, като остави само темето му непокрито. — Господарката на Дългото мълчание благославя вас и вашия господар.
— Господарят на пренебрегнатите ви благославя — отвърна Локи и тримата с братята Санца едновременно се поклониха ниско. Плитката от сребърни нишки около шията на жрицата я отличаваше като нещо повече от обикновена послушница като тях. — И вас, и братята и сестрите ви.
Всеки от братята Санца хвана по един от тегличите пред каручката, а Локи — задния, за да я тика и да пази товара да не се изсипе. И веднага съжали, че е застанал на това място — обесването бе напълнило бричовете на мъжа със собствените му лайна и вонята се усилваше. Скърцайки със зъби, той се провикна:
— Към Дома на Переландро, с достойнство!
Тътрейки се бавно, братята Санца затеглиха каручката надолу към западния край на Черния мост, а после завиха на север към широкия нисък мост, водещ към източния край на Подвижния пазар. Пътят към дома беше малко заобиколен, но никак не подозрителен — поне докато трите момчета в бели одежди не се отдалечат достатъчно от всички, които ги видяха как си тръгват от мястото на обесването. С малко по-бърза крачка (като се радваха на допълнителна почит заради мъртвеца — без Локи, който все така силно усещаше последиците от последното безполезно действие на клетника в този живот) те завиха вляво и се запътиха към мостовете към Фаурия.
След като стигнаха там, поеха на юг и навлязоха в квартал Виденца — относително чист и просторен остров, добре охраняван от жълтодрешковците. В центъра на Виденца имаше пазарен площад, на който продаваха стоката си търговци занаятчии — утвърдени имена, които презираха кипящия хаос на Подвижния пазар. Дюкяните им бяха на приземните етажи на хубавите им стари схлупени къщи, чиито паянтови стени винаги бяха прясно измазани с хоросан и вар. Керемидените покриви на квартала по традиция бяха боядисани в ярки, необикновени цветове — сини, пурпурни, червени и зелени, те се задяваха с погледа и блестяха като стъкло под яркото жежко слънце.
На северния вход на площада Кало хукна и се шмугна сред тълпата. Локи мина напред (мърморейки благодарствени молитви) и зае мястото му. В този ред те повлякоха странния си товар към дюкяна на Амброзии Строло, първа дама на каморските свещари, доставчик на самия Херцог.
— Ако има някъде трошичка съпричастие — бе казал веднъж Окови, — едно местенце, където името на Переландро не се изговаря със съжалително презрение, то това е Виденца. Търговците ги гази мизерия, а занаятчиите са притиснати от грижи. Ала тези, които изкарват хубавичка печалба от избрания от тях занаят, все пак са донякъде щастливи. От цялото простолюдие те са си най-добре на света. Стига нашата пасмина да не се ебава с тях.