Когато Измамната светлина помръкваше и падаше истинската нощ, сиянието не угасваше, а по-скоро се оттегляше, все едно го всмукваха обратно в стъклото — заем, прибиран от ревностен кредитор. Сенките растяха и тъмнееха и най-сетне поглъщаха изотдолу целия парк. Тук-там сред дърветата припламваха смарагдови фенери с мека, безплътна, странно успокояваща светлина, достатъчна колкото да се виждат калдъръмените пътеки, които лъкатушеха през стените от дървета и плетища. Локи усещаше как пружината на напрежението вътре в него лека-полека се развива, вслушваше се в приглушеното хрущене на стъпките си по чакъла и изненадващо усети, че за няколко мига го обзе нещо опасно, напомнящо на задоволство.
Той беше жив; беше богат; бе взел решение да не се скатава и да не клинчи от неприятностите, заръфали неговите Джентълмени копелета. За един кратък миг сред осемдесет и осем хиляди души, сред целия този трещящ, вонящ, неспирен шум и търговия, сред механизмите на техния град той бе сам с леко поклащащите се дървета на Двусребрената зеленина.
Сам.
Космите на тила му настръхнаха и старият вледеняващ страх, неизменен спътник на всеки, израсъл на улицата, изведнъж оживя в него. Бе лятна нощ в Двусребрената зеленина — най-безопасния открит парк в града, патрулиран по всяко време от два-три отряда жълтодрешковци с клатушкащи се фенери, окачени на пръти. Пълен — понякога толкова пълен, че чак да ти стане смешно — с разхождащите се синове и дъщери на имотните класи, които се държаха за ръце, пощеха се от насекоми и търсеха уединението на нишите и сенките.
Локи бързо огледа нагоре-надолу криволичещите около него пътеки. Наистина беше сам. В парка не се чуваше друг звук, освен въздишките на листата и бръмченето на насекомите. Не чуваше никакви гласове и никакви стъпки. Размърда дясната си предмишница и тънък кинжал от почернена стомана падна от ръкава в дланта му с дръжката надолу. Той го прилепи до ръката си — не се виждаше от никакво разстояние, и забърза към южния вход на парка.
Надигаше се мъгла и се процеждаше нагоре, сякаш тревата изливаше сиви изпарения в нощта. Въпреки топлия, задушен въздух Локи се разтрепери. Беше съвсем нормално да има мъгла, нали? Две от три нощи тя обвиваше целия град и понякога човек не можеше да види и върха на носа си. Но защо…
Южният вход на парка. Той стоеше пред южния вход на парка и се взираше през пустата павирана алея в обвития от мъглата мост. Мостът беше Арката на елдрените, червените му фенери сияеха меко и злокобно в мъглата.
Арката на елдрените, която водеше на север към Исла Цурона.
Беше завил обратно. Как бе възможно? Сърцето му тупнеше ускорено и тогава… Доня София. Хитрата му с хитра кучка! Беше му сторила нещо… беше му пробутала някаква алхимична пакост върху пергамента. Мастилото? Восъкът? Дали бе отрова, която обвиваше с облак сетивата му, преди да оправдае предназначението си? Или някакъв друг опиат, който трябваше да го разболее? Дребно и достойно за презрение отмъщение, което засега я удовлетворява? Бръкна за пергамента и не уцели вътрешния джоб на палтото си. Усещаше, че се движи малко бавно и тромаво — объркването не можеше да е само плод на въображението му.
После под дърветата се раздвижиха хора…
Един отляво, друг отдясно… Арката на елдрените изчезна. Той отново бе сред лъкатушните пътеки, втренчен в мрака, прорязван само от изумрудената светлина на фенерите. Изохка, приклекна, извади кинжала. Главата му се маеше. Мъжете бяха с наметала и го приближаваха и от двете страни. По чакъла отекнаха стъпки — не неговите. Тъмните силуети на арбалети, осветените отзад сенки на мъжете… Зави му се свят.
— Мастер Трън — проговори мъжки глас, приглушен и далечен, — настояваме да ни отделите един час.
— Уродливи страже! — възкликна Локи, а после дори и бледите цветове на дърветата се размиха пред очите му и нощта почерня.
3
Когато се съвзе, вече седеше. Странно усещане — и преди бе изплувал от мрака след наранявания или след въздействието на опиати, но този път бе различно — сякаш някой просто отново бе задвижил механизмите на съзнанието му като учен, който отвърта канелката на верарски воден часовник.
Намираше се в общото помещение на таверна и седеше сам на една маса. Виждаше тезгяха и камината, и другите маси, но мястото бе усойно и празно и миришеше на прах и плесен. Иззад гърба му идваше трепкаща оранжева светлина от маслен фенер. Прозорците бяха изцапани и замъглени и отразяваха лъчите й. През тях не се виждаше нищо.