— В гърба ти е прицелен арбалет — обади се глас само няколко стъпки зад него — приятен, културен мъжки глас, определено каморски, но имаше нещичко в произношението. Тукашен, който дълго е живял другаде? Гласът му бе напълно непознат. — Мастер Трън.
По гръбнака му сякаш поникнаха ледени висулки. Напрегна трескаво мозъка си, за да си припомни последните няколко мига в парка — не го ли беше нарекъл така и там един от мъжете? Преглътна.
— Защо ме наричате така? Името ми е Лукас Феруайт. Гражданин съм на Емберлен и работя за Дома на Бел Остер.
— Бих се хванал, мастер Трън. Акцентът ви е убедителен, а готовността ви да търпите черната вълна си е жив героизъм. Дон Лоренцо и доня София без съмнение повярваха в Лукас Феруайт, докато вие сам не ги разубедихте.
„Не е Барсави“ — помисли си отчаяно Локи. Не можеше да е той… Барсави щеше сам да проведе разговора, ако разбереше. И щеше да го проведе в сърцето на Плаващия гроб, и всички Джентълмени копелета щяха да са вързани за колове, а всички ножове в торбата на Мъдреца Доброта — наострени и лъщящи.
— Името ми е Лукас Феруайт — настоя Локи. — Не разбирам какво искате и какво правя аз тук. Какво сте сторили с Грауман? Цял и невредим ли е?
— Нищо му няма на Джийн Танен — отвърна мъжът. — Както много добре знаете. Как бих искал да видя отблизо как сте влезли в кабинета на дон Салвара с онзи глупав портфейл със сиглата под черното ви наметало! Подкопахте доверието му в Лукас Феруайт, както баща внимателно обяснява на децата си, че няма такова нещо като Благословения приносител! Вие сте артист, мастер Трън.
— Вече ви казах, името ми е Лукас, Лукас Феруайт, и…
— Ако още веднъж ми повторите, че името ви е Лукас Феруайт, ще пробода със стрела лявата ви плешка. Не за да ви убия, просто да ви усложня живота. Хубава голяма дупка, може би и счупена кост. Ще ви съсипя хубавия костюм, може да оплескам с кръв и чудничкия пергамент. Не биха ли изпаднали във възторг чиновниците в Мераджио да чуят обяснението за това? Полиците привличат много по-голямо внимание, когато са оплескани с кървища.
Локи дълго време не каза нищо.
— И така няма да стане, Локи. Несъмнено вече си разбрал, че не може да съм от хората на Барсави.
„О, Тринайсет! — помисли си Локи. — Къде, по дяволите, сбърках?“ Ако мъжът говореше искрено, ако той не работеше за Капа Барсави, оставаше само едно. Истинският Паяк. Истинските Полунощни. Дали бяха докладвали, че Локи е използвал фалшивия портфейл със сиглата? Дали фалшификаторът от Талишам не бе решил да изкара още някой грош, като подшушне нещо на тайните полицаи на Херцога? Изглеждаше най-достоверно като обяснение.
— Обърни се. Бавно.
Локи се изправи и се обърна… и прехапа език, за да не извика от изненада.
Мъжът, който седеше на масата пред него, беше някъде между трийсетте и петдесетте. Жилав, строен, с прошарени слепоочия. Лицето му носеше белега на Камор — загоряла от слънцето маслинена кожа, високи слепоочия и скули, остър нос. Беше облечен със сива кожена дреха върху сива копринена туника; палтото и плащът му бяха сиви, както и качулката, отметната назад. Ръцете му, акуратно скръстени отпред, бяха покрити с тънки сиви ръкавици на фехтовач от козя кожа, изхабена и напукана от носене. Мъжът имаше очи на ловец — студени, втренчени и изпитателни. Оранжевата светлина на фенера се отразяваше в черните им зеници. За миг на Локи му се стори, че не вижда отражение, а прозрение — че тъмният огън гори в очите на мъжа. Потръпна неволно.
— Ти — прошепна той, изоставяйки акцента на Лукас Феруайт.
— И никой друг — отвърна Сивия крал. — Презирам тези дрехи, доста са театрални, но това е необходимо. От всички мъже в Камор точно вие ги разбирате тези работи, мастер Трън.
— Нямам представа защо настояваш да ме наричаш така. — Локи възможно най-ненатрапчиво размърда крака и усети успокояващата тежест на втория кинжал в другия си ръкав. — И не виждам арбалета, който спомена.
— Казах, че е прицелен в гърба ти. — Сивия крал посочи отсрещната стена с тънка съсредоточена усмивчица. Локи предпазливо извърна глава.
До стената в кръчмата стоеше един мъж, точно на мястото, където преди малко се взираше Локи. Мъж с наметало и качулка, широкоплещест, облегнат лениво на стената, с подпряно на лакътя заредено оръжие, чието дуло нехайно сочеше гърдите на Локи.
— Аз… — Локи се обърна, но Сивия крал вече не седеше на масата, а беше застанал дванайсет стъпки по-нататък, отляво на Локи, зад празния тезгях, фенерът на масата не беше помръднал и Локи виждаше, че той се усмихва. — Това не е възможно.