— Трябваше да се обадите отдалеч! — извика той. — Когато виждате пушка, винаги трябва да предупреждавате.
С това бирникът се мъчеше да скрие страха, който го беше обзел, защото с постановление на префекта ловът на патици освен в лодка беше забранен, и г. Бине, макар да уважаваше законите, сега ги беше нарушил. Затова всяка минута му се счуваше, че иде полският пазач. Но тая тревога възбуждаше удоволствието му и когато стоеше в бъчвата, той се възхищаваше от щастието и от хитростта си.
Когато съгледа Ема, стори му се, че се облекчава от голямо бреме и веднага почна разговор:
— Не е горещо. Щипе!
Ема не отговори. Той продължи:
— Вие много рано сте излезли?
— Да — каза тя, като се запъна, — ида от дойката, дето е детето ми.
— А, много добре! Много добре! А аз, както ме виждате, от зори съм тук; но времето е толкова мръсно, че ако патицата не се набоде на пушката…
— Довиждане, господин Бине — прекъсна го тя, като му обърна гръб.
— Ваш покорен слуга, госпожо — отвърна той сухо.
И отново влезе в бъчвата си.
Ема се разкайваше, че тъй внезапно остави бирника. Несъмнено той ще почне да прави неблагоприятни предположения. Историята за дойката беше най-лошото извинение, защото всички в Йонвил знаеха, че малката Бовари от една година е при родителите си. Освен това насам не живееше никой; тоя път водеше само за Юшет; така че Бине трябва да е отгатнал отде идеше тя и нямаше да мълчи, ще дрънка, това е сигурно! Чак до вечерта тя измъчваше ума си с всички планове за лъжите, които можеха да се измислят, и пред очите й беше непрекъснато тоя глупак с чанта за дивеч.
След вечеря Шарл, като я видя угрижена, поиска за развлечение да я заведе у аптекаря и първият човек, когото тя видя в аптеката, беше пак той, бирникът! Той се бе изправил пред тезгяха, озарен от светлината на червеното стъклено кълбо, и говореше:
— Дайте ми, моля ви се, половин унция витриол.
— Жюстен — извика аптекарят, — я донеси ацидум сулфурикум.
Сетне се обърна към Ема, която искаше да се качи горе в стаята на госпожа Оме:
— Не, стойте, не си правете тоя труд, тя ще слезе. Стоплете се в това време до печката… Извинете…
Добър ден, докторе (защото аптекарят много обичаше да произнася думата доктор, сякаш когато я казваше другиму, и върху него самия се отразяваше част от блясъка, който той виждаше в нея)… Но внимавай да не събориш хаваните! Върви по-добре донеси столове от малката стая; нали знаеш, че креслата в салона не бива да се разместват.
И за да сложи на мястото му своето кресло, Оме бързо излезе иззад тезгяха, когато Бине му поиска половин унция захарна киселина.
— Захарна киселина ли? — отвърна аптекарят презрително. — Не познавам такова нещо, не ми е известно. Да не би да искате оксалова киселина? Оксалова, нали?
Бине му обясни, че му трябвало нещо разяждащо, за да си направи сам меден разтвор, с който да очисти от ръжда разни ловни принадлежности. Ема потръпна. Аптекарят каза:
— Наистина времето не е благоприятно поради влагата.
— И все пак — отвърна бирникът с хитър израз на лицето — има хора, на които то не пречи.
Ема се задушаваше.
— Дайте ми още…
„Та той никога няма да си отиде!“ — помисли тя.
— Половин унция колофон и терпентин, четири унции жълт восък и унция и половина животински сажди, моля ви се, за да изчистя лакираната кожа на ловджийските ми прибори.
Аптекарят беше почнал да реже восъка, когато влезе госпожа Оме с Ирма на ръце, Наполеон до нея и Атали подире й. Тя седна на плюшената пейка до прозореца, момчето се настани на една табуретка, а по-голямата му сестра почна да се върти около кутия с джинджифил до татко си. Той пълнеше фунийки и запушваше стъкла, лепеше етикети и правеше пакети. Около него всички мълчаха и само от време на време се чуваше издрънкване на грамовете във везните и тихият глас на аптекаря, който с няколко думи даваше съвети на ученика си.
— Как е малката? — попита неочаквано госпожа Оме.
— Тихо! — извика мъжът й, който пишеше цифри в дневника.
— Защо не я доведохте? — продължи тя полугласно.
— Шт! Шт! — каза Ема, като посочи с пръст аптекаря.
Но Бине, погълнат от четенето на сметката, навярно нищо не бе чул. Най-после той си отиде. Тогава, облекчена, Ема въздъхна дълбоко.
— Как тежко дишате! — каза госпожа Оме.
— Ах, защото е горещо — отговори тя.
На другия ден те решиха да организират срещите си; Ема искаше да подкупи слугинята си с някакъв подарък; но по-добре щеше да бъде да намерят в Йонвил някоя къща за срещи. Родолф обеща да потърси.
През цялата зима три-четири пъти в седмицата той идваше по тъмно в градината. Ема беше измъкнала нарочно ключа от вратичката, за който Шарл мислеше, че е загубен.
За да й съобщи, че е дошъл, Родолф хвърляше шепа пясък върху щорите. Тя изведнъж скачаше; но понякога трябваше да чака, защото Шарл имаше манията да бъбри до камината и не свършваше. Нетърпението я разкъсваше; ако можеха, очите й биха го хвърлили от прозореца. Най-после тя започваше нощния си тоалет; после вземаше книга и продължаваше много спокойно да чете, сякаш четенето я забавляваше. Но Шарл, който беше легнал вече, я викаше.
— Ела най-после, Ема — думаше той, — време е.
— Да, ще дойда! — отговаряше тя.
Но тъй като свещите светеха право в очите му, той се обръщаше към стената и заспиваше. Със затаен дъх тя се измъкваше, усмихната, трепетна, необлечена.
Родолф имаше голяма наметка. Той я завиваше цяла в нея, хващаше я през кръста и без да продума, я водеше в дъното на градината.
Седяха в беседката на същата пейка от гнили вършини, на която някога през летните вечери Леон я гледаше тъй влюбено. Сега тя почти не мислеше за него.
Звездите блестяха през безлистните клони на жасмина. Те чуваха реката, която течеше зад тях, и от време на време как изпращяваха по брега сухите тръстики. В тъмнината тук-там изпъкваха едри сенки и навремени, трепвайки в едно и също движение, те се възправяха и навеждаха като безкрайни черни вълни, които прииждаха, за да ги залеят. Нощният студ ги караше да се притискат един до друг; въздишките на устните им се струваха по-силни; очите, които едвам съзираха, им изглеждаха по-големи и сред тишината имаше думи, казвани съвсем тихо, които падаха в душите им с кристална звучност и се отразяваха там с многократни трептения.
Когато нощта се случеше дъждовна, те се подслоняваха в кабинета за преглеждане на болни, между хамбара и конюшнята. Тя запалваше един от кухненските светилници, които беше скрила зад книгите. Родолф се разполагаше тук като у дома си. Гледката на библиотеката и на писалищната маса, както и на цялата стая, го правеше по-весел; той не можеше да се сдържи и пускаше всевъзможни шеги за Шарл, които смущаваха Ема. Тя би искала той да бъде по-сериозен и дори при случай по-драматичен — както оня път, когато й се стори, че чува в алеята шум на приближаващи се стъпки.
— Някой иде! — каза тя.
Той духна свещта.
— Носиш ли пистолетите си?
— Защо?
— Но… за да се отбраняваш — отвърна Ема.
— От мъжа ти ли? Ах, горкият!
И Родолф завърши фразата си с жест, който означаваше: „Ще го смажа с едно чукване на пръста си.“
Тя бе смаяна от мъжеството му, макар че усети в него известна неделикатност и наивна простащина, която я порази неприятно.
Родолф дълго мисли за тая история с пистолетите. Ако го е казала сериозно, то е много смешно, мислеше той, и дори неприятно, защото нямаше никаква причина да мрази тоя добър Шарл, тъй като не се терзаеше, както се казва, от ревност; и по тоя повод Ема му се бе заклела тържествено, което също така му се струваше, че не беше много добър вкус.
От друга страна, тя ставаше все по-сантиментална. Трябваше да разменят миниатюрите си, отрязаха си кичури коса, а сега тя искаше пръстен, истинска венчална халка в знак на вечен съюз. Тя често му говореше за вечерни камбани или за гласове на природата, сетне го занимаваше със своята и с неговата майка. Родолф бе изгубил майка си преди двадесет години. При все това Ема глезено го утешаваше, сякаш той беше изоставено хлапе, и дори понякога, гледайки месеца, му казваше: