Минавайки привечер из коридора, старата госпожа Бовари я заварила с един мъж, мъж с тъмна брада на около четиридесет години, който, като чул стъпките й, бързо се измъкнал от кухнята.
Ема почна да се смее; но женицата кипна и заяви, че ако не иска да се гаври с нравствеността, трябва да следи за поведението на слугите.
— От кой свят сте вие? — каза снахата с такъв дързък поглед, че старата госпожа я попита дали не защитава своя кауза.
— Излезте! — рече младата жена, като скочи.
— Ема!… Мамо!… — викаше Шарл, за да ги помири.
Ала в гнева си и двете бяха избягали. Ема тропаше с нозе, повтаряйки:
— О, какви обноски! Каква селячка!
Той се затече при майка си, тя беше извън себе си и бърбореше:
— Безочлива! Ветрена! Може би и по-лошо!
И искаше веднага да си замине, ако снаха й не се извини. Шарл отново отиде при жена си и я заклеваше да се съгласи; той коленичи пред нея; най-сетне тя отговори:
— Добре! Отивам!
Наистина тя подаде ръка на свекърва си с достойнство на маркиза, като каза:
— Извинете ме, госпожо.
После, като се качи в стаята си, Ема се хвърли ничком върху леглото и плака като дете със забита във възглавницата глава.
Бяха уговорили с Родолф, че в случай на извънредно събитие тя ще забоде на дървения капак на прозореца късче бяла хартия, та ако той случайно е в Йонвил, да отскочи в уличката зад къщата. Ема постави знака; беше чакала три четвърти час, когато изведнъж съзря Родолф на ъгъла до халите. Искаше й се да отвори прозореца, да го извика; но той бе изчезнал. Тя отново потъна в отчаяние.
Ала скоро й се стори, че Родолф върви по тротоара. Несъмнено беше той; тя слезе по стълбата, прекоси двора. Той беше там, отвън. Тя се хвърли в прегръдките му.
— Пази се — рече той.
— Ах, да знаеш! — поде тя.
И почна да разправя всичко, набързо, разпокъсано, като преувеличаваше фактите, като измисляше много други, отклонявайки се непрекъснато, така че той не разбирате нищо.
— Хайде, скъпа моя, съвземи се, утеши се, имай търпение!
— Четири години вече търпя и страдам!… Любов като нашата трябва да се признае открито, направо пред небето! Те знаят само да ме измъчват! Не мога повече! Спаси ме!
Тя се притискаше към Родолф. Пълните й със сълзи очи блестяха като пламъци под вода; гърдите й бързо, със задъхване се повдигаха, никога той не бе я обичал тъй силно, дотолкова, че забрави всичко, и каза:
— Какво да правим? Какво искаш?
— Вземи ме оттука! — извика тя. — Отвлечи ме… О, умолявам те!
И потърси бързо устните му, сякаш за да получи неочакваното съгласие, което излиташе от тях в целувката.
— Но… — поде Родолф.
— Какво има?
— Ами дъщеря ти?
Тя помисли няколко мига, сетне отговори:
— Ще я вземем с нас. Няма що.
„Каква жена!“ — каза си той, гледайки я как си отива. Тя изчезна в градината. Викаха я.
През следните дни старата Бовари много се учуди от промяната на снаха си. Наистина Ема беше по-послушна и дори прояви почитта си, като я помоли да й даде рецептата за мариноване на краставички.
Дали това бе, за да ги измами по-изкусно и него, и нея? Или искаше чрез някакъв сладостен стоицизъм да усети по-дълбоко горчивината на всички неща, които скоро щеше да напусне? Напротив, тя не обръщаше внимание на тия неща; живееше като унесена в предвкусване на близкото си щастие. Това беше несвършващият разговор с Родолф. Тя се облягаше на рамото му, шепнеше:
— Ах, когато бъдем в пощенската кола… Представяш ли си? Възможно ли е? Мисля, че в минутата, когато колата тръгне, ще ни се струва, като че ли се издигаме с балон, като че ли поемаме към облаците. Знаеш ли, аз броя дните! А ти?
Никога госпожа Бовари не беше изглеждала тъй хубава, както по това време; тя имаше оная неопределима красота, която се ражда от радостта, от възторга, от успеха и която не е нищо друго освен хармония на темперамента с обстоятелствата. Нейните въжделения, нейните скърби, опитът от насладата и винаги младите й илюзии постепенно я бяха развивали, както цветята се развиват от тора, дъжда, ветровете и слънцето, и най-сетне тя разцъфтяваше в пълнотата на своята природа. Клепачите й бяха сякаш нарочно изрязани за нейните дълги любовни погледи, в които зеницата се губеше, а дълбокото й дихание издуваше тънките ноздри и очертаваше месестия ъгъл на устните, които при светлина бяха слабо засенени от лек, черен мъх. Би казал човек, че усуканите на тила й коси бяха натъкмени от художник, опитен в покварата: те се завиваха в тежка маса, небрежно и според случайностите на незаконната любов, която ги разплиташе всеки ден. Гласът й имаше сега по-гъвкава мекота, както и снагата й; нещо тънко, което проникваше във вас, се излъчваше дори от гънките на роклята и от извивката на крака й. Шарл както в първите дни след сватбата я намираше прелестна и съвсем неотразима.
Когато се връщаше среднощ, той не смееше да я събуди. Порцелановата нощна лампичка хвърляше трептящ кръг на тавана, а спуснатите завески над малката люлка образуваха нещо като бяла колиба, която изпъкваше в сянката до ръба на леглото. Шарл ги гледаше. Струваше му се, че чува лекото дихание на детето си. Сега дъщеря му ще расте; с всеки сезон ще напредва все по-бързо; той вече я виждаше, връщайки се привечер от училище засмяна, с изцапана от мастило дрешка, понесла кошничката си; после ще я дадат в пансион, това ще струва много: какво да се прави? Тогава той размисляше. Смяташе да наеме някой малък чифлик в околността, който всяка сутрин, отивайки да обикаля болните си, сам ще наглежда. Щеше да пести дохода от него и да го влага в спестовната каса; сетне ще купи отнякъде акции, все едно какви; от друга страна, пациентите ще се увеличат; той разчиташе на това, защото искаше Берта да бъде добре възпитана, да прояви дарби, да научи пиано. Ах, колко хубавичка ще бъде тя по-късно, на петнадесет години, когато, приличайки на майка си, ще носи лете като нея големи сламени шапки! Отдалеч ще ги мислят за сестри. Представяше си я вечер, като работи при тях под светлината на лампата, шиейки пантофи за него; ще се занимава с домакинството; ще изпълни цялата къща с прелестта и веселието си. Най-сетне ще помислят и за задомяването й: ще й намерят някой добър, състоятелен момък; той ще я направи щастлива; това ще продължи вечно.
Ема не спеше, преструваше се на заспала; и когато той заспиваше до нея, тя се пробуждаше в други мечти.
От осем дни четири коня я носят в галоп към някаква нова страна, отдето те с Родолф вече няма да се върнат. Те пътуват, пътуват със сплетени ръце, без да говорят. Често от върха на някоя планина съзират изведнъж великолепен град с църкви, мостове, кораби, лимонови гори и катедрали от бял мрамор, по острите камбанарии на които има гнезда на щъркели. Вървят бавно, поради големите плочи, а по земята има китки цветя, предлагани от жени с червени корсажи. Чува се звън на камбана, мулета цвилят, носи се шепот на китари и ромон на водоскоци, от които излъхва влага, за да освежава купища плодове, наредени на пирамиди в подножията на бледи статуи, които се усмихват под водните струи. И после една вечер пристигат в рибарско село, дето по стръмните скали и край колибите се сушат тъмни мрежи. Тук ще спрат те, за да се заселят; ще живеят в ниска къща с плосък покрив, засенчена от палма вдън залива, до морето. Ще се разхождат с гондола, ще се люлеят в плетена люлка; и тяхното съществуване ще бъде леко и просторно като копринените им дрехи, ще бъде топло и обсипано със звезди като меките нощи, които ще съзерцават. Все пак в безпределността на това бъдеще, което тя призоваваше във въображението си, нищо отделно не се различаваше: дните — всички великолепни — си приличаха като вълни и всичко се люшкаше на кръгозора безкрайно, хармонично, синкаво и обляно от слънце. Но детето в люлката се закашляше или Бовари захъркваше по-силно и Ема заспиваше чак заранта, когато зората побеляваше прозорците и малкият Жюстен отваряше на площада капаците на аптеката.