Жан се обърна към него с внезапно потъмнели очи, ярко открояващи се върху светлото ѝ лице.
– Няма да го направя. Дори да научи, че придворните се отнасят враждебно към мен, каква полза? Тези хора са най-близките му довереници и съветници. Не би им сторил зло.
Жан седна отново в креслото и пак се замисли за Луи. Отчаянието в сърцето ѝ нарастваше.
– Най-лошото е, че в момента кралят страда от депресия. Придворният клир полага огромни усилия да му внуши, че смъртта на дофината е наказание за греховете му – обясни тихо тя.
След минути двамата мъже се сбогуваха и си излязоха със загрижени лица. Жан се чувстваше като парализирана. Съзнаваше необходимостта да предприеме някакви стъпки, но какви? Дали Луи ще се повлияе от придворните? През последните дни разстоянието помежду им се увеличаваше. Като си припомни какво беше лицето му, когато я унижи пред всичките си министри, а после любезно помоли Морпа да му остави доклада, Жан се разтрепери. Любовта на краля ѝ се изплъзваше, а тя не знаеше как да го задържи! На всичкото отгоре беше сам-сама в Двора. Тук нямаше нито един човек, на когото да се довери – не би посмяла да разкаже за писмата даже на графиня Д'Естрад. Само с Луи говореше честно. Трябваше да намери начин да преодолее отчуждението помежду им – това беше най-важното. Но за съжаление не знаеше как да го направи...
Жан видя краля чак вечерта. След като вечеря публично с безучастно изражение и без да отрони дума, той се появи в покоите ѝ, но не ѝ проговори.
– Желаете ли да поръчам плодове и вино, сир?
Кралят кимна.
Жан му наля собственоръчно от гарафата, донесена от лакея, и му подаде чашата. Той изглеждаше затворен, потънал в мислите си, и тя се поколеба, ала въпреки това реши да опита:
– Сър, искам само да кажа...
Острият му поглед я спря. Жан се уплаши, че продължи ли да говори, той ще си отиде, и замлъкна.
Луи изпи виното на големи глътки, сякаш искаше главата му да се замае, и продължи да мълчи.
За безкрайно учудване на Жан кралят остана при нея и през нощта. Настани се в края на леглото и ѝ обърна гръб. Тя се чувстваше едновременно облекчена и отчаяна: Луи явно предпочиташе близостта ѝ пред самотата, но разстоянието помежду им изглеждаше още по-голямо отпреди.
На следващата сутрин Луи стана рано и отиде на официалната церемония по обличането. Жан остана сама с чувството, че повече няма да издържи на напрежението и постоянното наблюдение в Двора. Коварните усмивки на принцеса Дьо Роан и графиня Дьо Шеврьоз ѝ причиниха гадене. Където и да отидеше, всички погледи се устремяваха към нея, изпълнени с любопитство и жажда за сензации – придворните отдавна знаеха за хладното отношение на Луи към метресата му. Нищо повече от курва... позорно петно, което трябва да изличим... – думите отекваха оглушително в главата ѝ, докато вървеше сред морето от лица. Трябваше веднага да се махне от този дворец, да излезе поне за няколко часа, да избяга от тази потискаща атмосфера, за да проясни мислите си. Обзе я паника.
Когато се върна от църква, Жан заповяда да запрегнат каретата ѝ, за да отиде в Париж.
След около час конете вече препускаха по паважа и равномерното трополене на колелата постепенно успокои нервите ѝ. Покрай прозорчето на каретата вече се плъзгаха първите фасади на парижките къщи. Улиците гъмжаха от народ. Изведнъж тя осъзна колко много ѝ е липсвал Париж и се натъжи.
Придружаваше я управителят мосю Колен. Жан възнамеряваше да отиде в магазина на Лазар Дюво, за да провери пристигнали ли са мебелите, поръчани за двореца "Креси". Не ѝ беше спешно, но се радваше на повода да избяга за няколко часа от "Версай".
Каретата спря на улица "Сен Оноре". Няколко минувачи забавиха крачка и с любопитство огледаха слязлата от скъпото превозно средство елегантна дама, цялата в черно, придружена от своя управител. Лакеят ѝ подаде отворено чадърче от черна дантела и тръгна след двамата с наметката на своята господарка в ръце.
Мосю Дюво я посрещна с дълбоки поклони. Под дебелия пласт пудра лицето му пламтеше от възбуда.
– Каква чест, маркизо!
Жан му кимна учтиво. Само преди две години, когато беше просто мадам Д'Етиол, той я посрещаше с хладно кимване, но сигурно вече не си спомняше, че я е познавал като проста буржоазка.
– Надявам се, Негово Величество се радва на най-добро здраво? – попита той, докато я водеше през луксозните изложбени помещения към специалната стая за високи гости.
– Според обстоятелствата, мосю... и той като всички нас тъгува за смъртта на дофината.
– О, разбира се, разбира се – побърза да се съгласи Лазар Дюво, едва сега забелязал черната ѝ рокля, и отново се поклони. – Уверявам ви, мадам, цял Париж е неутешим след тази ранна смърт на испанската принцеса.