Жан се обърна към него и го погледна право в очите.
– Защото вие сте министър на войната, графе. В никакъв случай не бих си позволила да ви подмина.
Графът я измери с недоверчив поглед. Виждаше се, че не вярва на нито една нейна дума. Жан поклати глава и въздъхна тихо.
– Графе, не сме приятели, знам, но мосю Пари дьо Монмартел, моят кръстник, и неговият брат мосю Пари Дюверни отдавна работят във ваша полза. Много ще се радвам, ако по някакъв начин мога да допринеса за подобряване на отношенията ви. Освен това дължа благодарност на семейството на принца – нали неговата майка ме представи в Двора.
Д'Аржансон я гледаше слисано.
– Ако бих могла да разчитам от ваша страна на... е, не бих го нарекла приятелство, но да кажем неутралност към мен и моята позиция в Двора, съм готова да се застъпя за принц Дьо Конти пред краля – заключи тихо Жан.
Министърът я гледаше колебливо.
– Говоря искрено, мосю. Моля ви да размислите.
Д'Аржансон бързо взе решение. Само след ден Жан получи писмо.
"Мадам,
По повод нашия вчерашен разговор искам да ви уверя, че много бих се радвал, ако Негово Величество реши да предаде главното командване на нашите армии в ръцете на Негово Височество принц Дьо Конти. А вие бъдете уверена в моята преданост.
Марк-Пиер дьо Воайе дьо Полми, граф Д'Аржансон"
Жан остана много доволна. Отговорът беше еднозначен. Точно както очакваше, отношенията ѝ с графа и със самия принц Дьо Конти почти се нормализираха, след като кралят обяви решението си да направи принца главнокомандващ.
Пари дьо Монмартел и Льо Норман дьо Турнем обаче не бяха толкова въодушевени. Двамата се появиха един следобед и завариха Жан да си играе с Александрин. При вида на мрачните им лица тя побърза да отпрати камериерките.
Пари дьо Монмартел ѝ подаде писмо от брат си, армейския доставчик Пари Дюверни.
– Маршал Дьо Сакс е бесен – обясни кратко той.
Жан остави дъщеричката си на пода и я побутна към другия край на салона.
– Поиграй си малко с Цезар и Феличе, миличка.
Малката се нацупи, но бързо ѝ омръзна да се сърди и се затича към двете кучета, които я поздравиха въодушевено.
Жан прегледа необичайно дългото писмо на Пари Дюверни. Той описваше в подробности яростта на маршала. Старият воин явно се чувстваше измамен и в присъствието на Пари Дюверни натрошил всичко в палатката си на парченца, като узнал, че тъкмо принц Дьо Конти ще стане главнокомандващ. Маршалът заплашва да напусне завинаги френската армия, завършваше писмото. Все пак Жан долови, че е засегната не толкова честта на Дьо Сакс, колкото суетността му. Маршалът никога не би напуснал армията – чувството му за чест нямаше да му позволи да изостави краля в такъв момент.
Тя върна писмото на Пари дьо Монмартел.
– Знам, господа, това решение на краля е малко неочаквано за всички ви, но то не означава, че Негово Величество не оценява ролята на маршала за френската армия, повярвайте ми.
– Но не можем да се сърдим на мосю Дьо Сакс, че го е разбрал точно по този начин – отвърна банкерът.
Той говореше учтиво, ала гневните искри в очите му издаваха какво се крие зад привидното му спокойствие.
Изведнъж Жан осъзна защо възникна тази реакция: тук не ставаше въпрос само за маршал Дьо Сакс. Пари дьо Монмартел се учудваше, че тя е повлияла върху решението на краля срещу маршала, без преди това да го е съгласувала с тях.
– Не съм сигурен доколко това е правилното решение. Маршал Дьо Сакс е наш съюзник – намеси се Льо Норман дьо Турнем, който досега бе мълчал.
– Да, аз разбирам разочарованието и болката на маршала, но принц Дьо Конти и мосю Д'Аржансон са двама опасни противници. Ако маршалът бе станал главнокомандващ, и вие, и аз щяхме да се изправим пред могъщи неприятели.
– Е, да се надяваме, че Д'Аржансон и принцът няма да забравят на кого дължат това решение на краля – отвърна със съмнение в гласа банкерът.
Жан споделяше скептицизма му, но се постара да обясни как е постъпила.
– Смятам, че оттук нататък двамата ще се държат с мен по различен начин. Още преди кралят да обяви решението си, уведомих мосю Д'Аржансон, че съм се застъпила за принца пред Негово Величество.
Тя им подаде писмото на Д'Аржансон. Пари дьо Монмартел я изгледа смаяно. Жан се усмихна.
– Ако позволите, ще пиша на маршала и ще го уверя, че кралят никога няма да го забрави и със сигурност ще го отличи по друг, също толкова достоен начин.
37.
Официалният траур приключи и Дворът се върна към стария си начин на живот. Слугите свалиха черните платна от огледалата и стените и в двора се върнаха светлината и блясъкът. Апартаментите, залите и коридорите отново станаха приветливи. Придворните се смееха и клюкарстваха, а Жан узна, че отново е бременна. Съобщението на доктор Кесне я изпълни с вълнение. Това беше най-голямата радост в живота ѝ.