– Сигурен ли сте, докторе? – Очите ѝ грееха.
Доктор Кесне кимна.
– Да, маркизо. Няма съмнение. Затова през следващите седмици се постарайте да се щадите.
Явно се бе случило малко след завръщането на Луи от Фландрия.
– Разбира се. – Жан беше готова на всичко, за да роди здраво дете. Спомни си последния аборт и се обърна колебливо към лекаря: – Доктор Кесне, не ме разбирайте погрешно, но бих искала да съм напълно сигурна, преди Негово Величество да научи за бременността ми.
– Разчитайте на моето мълчание. Никой няма да научи, преди вие да пожелаете.
– Благодаря ви.
Той се оттегли с усмивка, зарадван от щастието ѝ.
Независимо от положените усилия Жан не успя да скрие бременността си от Луи. Една вечер, не повече от две седмици след прегледа, тя се появи пред него само по копринено неглиже и той я погледна изпитателно.
– Бременна сте, нали? – Гласът му прозвуча почти небрежно.
Жан се смути силно. Коремът ѝ беше все още съвсем плосък. Как ли беше разбрал?
– Откъде знаете?
– Виждам го в начина, по който се движите, в блясъка на кожата и очите ви – отговори с усмивка той.
"Луи е баща на десет деца – спомни си Жан – и явно е съвсем наясно какви промени настъпват в тялото на жената." Тя въздъхна и се облегна на гърдите му.
– Още е твърде рано.... затова реших да почакам, преди да ви кажа.
Той я помилва и силно я притисна до себе си.
– Радвам се на това дете... нашето дете.
Беше прещастлива да чуе тези думи от устата му. Макар никога да не се беше съмнявала, че Луи ще се радва, тя знаеше колко важно е кралят да признае извънбрачното си дете и да му осигури достойна позиция в Двора.
Двамата се разбраха да не казват на никого за бременността ѝ – новината без съмнение щеше да предизвика скандал в Двора и да вбеси кралското семейство и духовниците. Съзнанието, че носи под сърцето си детето на Луи, помогна на Жан да се чувства силна и горда като никога преди и да понася спокойно всекидневните злобни стрели, запращани към нея от придворните. Откакто Луи бе заздравил връзката си с нея след смъртта на дофината, принцеса Роан и другите дами бяха станали още по-противни.
Жан се чувстваше отлично – никакви сутрешни прилошавания, никакво гадене или слабост, затова не ѝ беше трудно да пази състоянието си в тайна. Само графиня Д'Естрад я оглеждаше недоверчиво.
– Нямам понятие как го правите, скъпа моя, но изглеждате още по-красива! Издайте ми тайната си!
– Мисля, че е заради любовта – отговори през смях Жан.
Графинята изкриви лице и извика ужасено:
– Мили Боже! Никога не споменавайте тази дума пред Двора! Първо, никой няма да ви повярва и второ, тя звучи неприятно буржоазно.
Графинята отвори трескаво червеното си ветрило и Жан отново избухна в смях. Забележката на приятелката ѝ в никакъв случай не беше иронична – всеки знаеше, че добрият тон в Двора изисква никой да не приема на сериозно любовните отношения. Придворните се женеха, раждаха деца, после си вземаха любовници – и всичко това за забавление, без силни, драматични чувства.
– Аз пък си мислех, че буржоазно е само да обичаш собствения си съпруг...
– Не, скъпа, това не е буржоазно, а смешно – отговори поучително графинята. Самата тя бе преодоляла без болка смъртта на съпруга си преди няколко години.
Жан размаха ветрилото си.
– Един ден, скъпа графиньо, ще изгубите сърцето си по някой мъж и ще се откажете от всичко заради любовта му.
Графинята остана истински шокирана.
– Господ да ме пази! – извика тя, без да подозира, че Жан ще се окаже истинска пророчица. Отново огледа приятелката си със завист и въздъхна тежко. – Сигурна ли сте, че не пиете тайни отвари?
– Ако вземах, веднага щях да дам и на вас – увери я Жан.
Изкушаваше се да каже истината на единствената си приятелка в Двора, ала разумът я съветваше да си мълчи – защото добре познаваше склонността на графинята да клюкарства. Само за няколко дни целият дворец щеше да научи. По-добре да пази скъпоценната си тайна и да се радва на бебето, което още по-здраво я свързваше с Луи.
Както всяка година, в началото на октомври дворът се премести за няколко седмици във "Фонтенбло". Почти всеки ден пристигаха куриери от армията. В Италия нещата се развиваха зле за Франция, но във Фландрия маршал Дьо Сакс, който естествено не бе напуснал кралската армия, жънеше нови победи. Не само Жан, кралят също му писа няколко пъти, за да го укроти, и старият воин явно бе решил да покаже на Франция и на света колко погрешно е било решението да поверят главното командване на принц Конти. Наскоро маршал Дьо Сакс бе завзел град Намюр и холандците, уплашени от устремно напредващия саксонец, помолиха за помощ австрийската кралица Мария Терезия.