Да, той беше прав.
– Дали да не кажеш на мосю Колен? Той сигурно ще открие кой от слугите предава тайните ти – посъветва я Абел.
Жан кимна. И тя беше мислила за управителя си. Той се радваше на пълното ѝ доверие. Беше работил за нея още в "Етиол", управляваше финансите ѝ, назначаваше и уволняваше служителите ѝ. Жан реши да му разкрие, че някой от персонала проявява недискретност и я излага. Оттук нататък всички щяха да бъдат под тайно наблюдение.
Залата с неизмазани стени беше празна, като се изключи простата дървена пейка в далечния край, където графът остави жакета си. Без да бърза, Морпа се отправи към средата – там Фремон вече го очакваше с оръжие в ръка. Графът кимна, извади шпагата си и нападна с два бързи удара. Противникът му отстъпи умело. Оръжията се кръстосаха със звън. Двамата мъже обиколиха залата, разменяйки си бързи удари, нападаха се и отстъпваха, с лекота парирайки ударите на противника. След няколко минути спряха задъхани.
– Моите уважения, мосю граф – поздрави го Фремон, един от най-добрите учители по фехтовка, и се поклони. – Спокойно можете да излезете на дуел с най-умелия фехтовчик в Двора.
– Боя се само от вас – отговори с усмивка графът и посочи с глава ръкава на ризата си, разрязан от шпагата на Фремон.
Фремон скромно склони глава. Два пъти седмично Морпа го викаше във Версайския си дворец, за да остане във форма. Все пак беше на 44 години и възрастта му личеше. Слава богу, бе запазил гъвкавостта си и като фехтовчик можеше да се мери с най-добрите младежи. Да не говорим, че много придворни изобщо не умееха да въртят шпагата, което според Морпа означаваше упадък на нравите. Да, дуелите бяха забранени, но истинският благородник беше длъжен винаги да е в готовност да се бие за честта си.
Морпа извади кърпичка и изтри потта от челото си. Радваше се на комплиментите на Фремон, макар да съзнаваше, че движенията му губят силата си и вече не се дуелира така добре. Въпреки разрязания ръкав обаче се намираше в блестящо настроение. Предишната вечер присъства на кралския бал и с удовлетворение установи колко напрегната изглежда маркизата. Да, тя се усмихваше и бъбреше весело с придворните, ала опитното му око веднага долови признаците на нервност. През цялото време пръстите ѝ играеха с ветрилото, погледът ѝ трескаво се плъзгаше от лице към лице. Морпа беше сигурен, че тя изпитва страх. Докато тя разговаряше с абат Дьо Берни и граф Дьо Коани, той я наблюдаваше със същата студенина, с която дебнеше уплашените подскоци на подгонения дивеч, преди да го убие. Жестовете и мимиката ѝ издаваха, че писъмцето му я е извадило от равновесие. Тази мисъл извика усмивка на лицето му. Той захвърли кърпичката и посегна към жакета си. Писмата късаха нервите ѝ. Тази малка буржоазка се ръководеше изцяло от чувствата си.
За частица от секундата Морпа си припомни как кралят отиде при любовницата си и нежно сложи ръка на кръста ѝ, но побърза да прогони тази неприятна картина. Дано Бог даде копелето им да не види бял свят, помоли се той.
38.
Обвита в светла утринна мъгла, величествената фасада на "Фонтенбло", изработена от най-фин пясъчник и покрита с черен шифър, се издигаше към обляното от слънце небе. Даже в този час дворецът, скрит сред пищнозелени гори, впечатляваше със своята красота и елегантност.
През този октомврийски ден на 1746 г. маркиз Дьо Валфон нямаше време да се наслади на прекрасната гледка. Пришпори изтощения си кон и изкачи възвишението в луд галоп. Палтото и ботушите му се бяха вкоравили от кал и прах. Беше на път от два дни. Нощем спеше само по няколко часа, за да не припадне от умора, докато препуска. Мускулите и костите го боляха ужасно. Ала при мисълта, че маршал Дьо Сакс го е избрал да донесе на краля важна вест от Фландрия, умората му отлиташе и той изпитваше гордост и благодарност за честта да изпълни тази мисия.
Отбеляза доволно, че слънцето изгрява над измитите от дъжда покриви. Следователно щеше да пристигне навреме за церемонията по обличането.
Конят премина с последни сили по дългата алея, обградена с декоративни дървета, и влезе в централния двор. Само след минута маркизът вече се изкачваше по широкото стълбище. Първо отиде при министъра на войната. След кратък доклад двамата с граф Д'Аржансон буквално се затичаха към кралските покои.
– Ваше Величество, граф Д'Аржансон и маркиз Дьо Валфон – оповести церемониалмайсторът.