Чувството, че някой е осведомен за интимния ѝ живот, я измъчваше. Непрестанно се питаше кой е злодеят.
Все пак успя да се отърси от неприятните мисли и да поговори любезно с маршала.
– Много съм ви благодарна, че ми отделихте цял час от скъпоценното си време.
Пажът, който водеше кучетата, и камериерката Софи ги следваха на известно разстояние. Редом с грамадния, широкоплещест Сакс Жан изглеждаше малка и крехка. Лицето на немеца бе подпухнало от болестта, но стоманеносините очи светеха с предишната сила.
Думите ѝ извикаха усмивка на лицето му. Когато се наведе към нея, Жан разбра защо жените все още го намират за неустоим.
– За разлика от много други аз изпитвам искрено удоволствие да ви виждам и да разговарям с вас, мадам – отвърна той с лек поклон.
Посрещането, устроено му от краля, го бе направило по-сговорчив, но Жан усети, че дълбоко в себе си маршалът все още е обиден, задето принц Дьо Конти бе избран за главнокомандващ на кралските армии.
Тя го погледна право в очите и рече тихо и настойчиво:
– Франция има нужда от мъже като вас, маршале.
Маршалът скри ръце в джобовете на палтото от груботъкано платно, подплатено с кожи, и скептично вдигна вежди.
– Трудно ми е да го повярвам, мадам. Както знаете, аз служа на Негово Величество с тяло и душа и изпълнявам всичките му желания, както кралят лично ме увери само преди часове. Но очевидно това няма особено значение, защото други хора в този двор се радват на много по-големи почести.
Жан се усмихна с разбиране. Необузданият темперамент открай време пречеше на маршала да крие истинските си чувства. Тя харесваше честността му. За него името и рангът не означаваха кой знае какво. Жан си спомни разказите на Пари Дюверни и усмивката ѝ стана още по-широка. В Двора и пред обществото на Париж маршалът съумявал да се държи прилично, но в армията не правел разлика между простите войници и офицерите със синя кръв. Войниците го обичали и били готови да се жертват за него, но благородните господа се чувствали обидени и лишени от съсловната си чест, затова го мразели.
Двамата спряха пред един фонтан, украсен със скулптура на Диана, заобиколена от глутница кучета.
– Скъпи маршале, повярвайте ми, никой не съжалява повече от мен, че постът главнокомандващ бе даден на друг. За съжаление Дворът е пълен с интриганти и суетни придворни, които се подчиняват единствено на своите собствени закони.
Сакс не отговори. Стиснатите му устни показаха, че не ѝ вярва.
Двамата продължиха разходката и Жан опита отново:
– Може би ще се успокоите, ако ви издам, че кралят е избрал нова съпруга за дофина? Но ще ми обещаете да мълчите!
Маршалът я изгледа учудено.
– Дофинът ще се ожени за племенницата ви Мария Жозефа дьо Сакс! Е, има ли по-голямо отличие от желанието на краля да свърже своята кръв с тази на семейството ви?
Маршалът очевидно не беше готов да повярва в новината.
– Това би било наистина велика чест, мадам...
Жан се усмихна и продължи:
– Под най-строга тайна ще споделя с вас и още нещо, скъпи маршале. До мен стигна слух, че имате основателни причини да очаквате през следващата година да ви направят фелдмаршал на френската армия.
Граф Дьо Сакс пребледня.
– Не знам как да ви благодаря, маркизо...
Жан се зарадва, че най-сетне го е умиротворила, и го хвана подръка.
– Не благодарете на мен, а на краля, който отдавна желае да ви отличи по достойнство за заслугите ви. Той не иска от вас нищо друго, освен да останете в добро здраве, за да му служите още дълги години.
Сакс се поклони дълбоко.
– Предайте на Негово Величество моята дълбока благодарност и го уверете в моята вечна преданост. Племенницата ми ще бъде достойна съпруга на престолонаследника, гарантирам, а самият аз ще сторя всичко по силите си, за да умножа бойната слава на френския крал.
– Негово Величество ще се радва да чуе тези хубави думи – отвърна меко Жан.
Направи ѝ впечатление, че паркът изведнъж се е оживил. Топлото есенно слънце бе привлякло навън не само нея и маршала. Тя поздрави учтиво група придворни и дами, сред които Д'Аржансон, Ришельо и Морпа.
Господата учтиво свалиха тривърхите си шапки.
Морпа проследи с поглед маркизата и маршала, които бавно се отдалечаваха от фонтана на Диана.
– Бог знае, че беше само въпрос на време двамата да се намерят... – промърмори подигравателно той. – Мечът и ножницата на краля!