– Това ми е ясно – промълви тя, впила поглед в картината. Гордата, иронична усмивка върху тесните червени устни, хладните сини очи, финият, остро изрязан нос, странната безполовост на лицето му... – А какъв е личният му живот? Носят се разни слухове...
– Да, говорят, че не обичал особено жените. Може би има нещо вярно, а може би и не. – Пари дьо Монмартел вдигна рамене. – Най-важната информация за личния живот на Морпа е, че няма личен живот. Женен е, говори за жени, пред обществото създава впечатление, че има връзки, но нито една дама досега не се е похвалила, че е била в леглото на вътрешния министър. Ние направихме някои проучвания, но не открихме нищо, нищичко! Очевидно графът е безкрайно предпазлив и това не е особено трудно при поста, който заема. Той е шеф на полицията. Шпионите и агентите му са навсякъде.
– Винаги е мразил метресите на краля, нали?
– Права сте.
– Но защо? – попита раздразнено Жан. – Защото са кралски метреси или защото са жени?
– Вероятно и по едната, и по другата причина. Според мен той не понася някой да стои по-близо до краля от него – обясни замислено Пари дьо Монмартел.
Дълго след това, докато каретата я носеше обратно към "Фонтенбло", Жан не престана да си повтаря това изречение на придворния банкер. Спомни си и какво бе казал Луи: графът умее да ме забавлява като никой друг... Значи тя трябва да измисли нещо, което да забавлява краля повече от остротите на вътрешния му министър. Жан се облегна на кожената тапицерия и затвори очи. Една идея отдавна я занимаваше. Когато шестте коня наближиха двореца, идеята бе придобила ясни очертания.
Ще си направя собствен театър, реши Жан. Като в "Етиол". Много отдавна искаше да си има театър. Още като младо момиче инстинктът ѝ бе подсказал възможността да заличи петното на произхода си с дух и пламък. Значи и в Двора трябваше да се отличи с нещо специално, за да затвърди позицията си. Метресите на краля обикновено отговаряха и за кралските забавления, но Жан искаше повече – не само елегантни вечери, разкошни празненства и блестящи тоалети. Мечтаеше си да предложи на краля истинска духовна наслада, да го запознае с модерното изкуство.
Какво ѝ каза Волтер, когато му призна, че се страхува до смърт от официалното представяне в Двора? "Тревогата ви е необоснована, мадам, защото вие сте не само по-красива и по-грациозна, а и много по-умна от повечето дами във "Версай"." Точно това ще им докаже! Да, тя знаеше, че театърът е много рисковано начинание, но си струваше да опита. Излагаше се на опасност да ѝ се присмиват – декадентската публика във "Версай" нямаше нищо общо с въодушевените зрители в Париж и "Етиол". В двора също слушаха музика и гледаха пиеси – това представляваше част от добрия тон, но да застане костюмирана на сцената беше нещо съвсем друго. Повечето придворни ще се зарадват, ако се провали, и ще я подиграват безмилостно. Затова възнамеряваше да изпълни нещо в частните покои на Луи, пред малък кръг зрители. Така ще съумее да достави удоволствие на краля, да му покаже нещо ново и най-важното – да влияе върху избора на зрителите.
Жан открай време обичаше актьорската игра. Наслаждаваше се на вълнението си, когато стоеше на сцената и усещаше как привлича всеобщото внимание. Освен това театърът даваше прекрасна възможност поне за кратко да превърне изкуството в живот, да стане част от този живот.
За да осъществи проекта си, тя се нуждаеше от съгласието на Луи. Едно от правилата в Двора изискваше да се иска съгласието на краля не само по официални, но и по повечето лични въпроси. Ако някой искаше да се ожени или дори да напусне двора за няколко дни, бе длъжен да попита Негово Величество. Затова още същия следобед Жан отиде в частния кабинет на Луи. През високите прозорци падаше слънчева светлина и позлатяваше богато украсената дървена ламперия.
Кралят седеше зад писалището и се занимаваше с кореспонденцията си. Перото се движеше по хартията с леко поскърцване. Всеки ден Луи пишеше писма по час – два. Жан често му правеше компания по това време, също пишеше или четеше книга.
По някое време тя надникна над ръба на книгата и забеляза, че Луи тъкмо чете писмо от министър – разпознаваше ги, защото само дясната половина на листа бе изписана. Лявата оставаше празна, та кралят да записва своите бележки по различните точки. Това беше още едно от строгите правила във "Версай" и всички държавни секретари и министри пишеха писмата си по този начин. Луи поддържаше оживена кореспонденция, чрез която уреждаше повечето тайни държавни дела и политически проблеми сигурно защото осъзнаваше, че всяка казана от него дума стига до безброй уши.