– И мадам Дьо Сасенаж...
Една камериерка донесе хартия и перо от кабинета на Жан и двамата съставиха списъка на бъдещите актьори от трупата.
– А вие, херцоже, ще заемете поста директор на новия Версайски театър – заяви Жан.
– Аз? – Лавалиер засия. – За мен е чест, мадам. Уверявам ви, че ще сторя всичко по силите си, за да се покажа достоен за този висок пост.
Валери трепереше с цялото си тяло. Заедно с другите прислужници тя стоеше в тесния коридор, където се намираха стаите на лакеите и камериерките. Рано сутринта управителят и хората му дойдоха да претърсят помещенията им. Работеха системно – местеха легла и шкафове, обръщаха столовете, изваждаха всяка дреха и всяка вещ, чукаха по стените и подовете на малките стаички, в които нямаше място дори да се обърнеш свободно. Очевидно търсеха тайни скривалища. Мосю Колен не пропусна да се извини за претърсването.
– Ужасно съжалявам, че трябва да прибягна до тази мярка, но нямам друг избор. От известно време изчезват много лични дреболии на маркизата, а сега липсват и две писма от кореспонденцията ѝ.
Въпреки учтивия му тон всички разбраха колко сериозно е положението. Валери отчаяно се опитваше да скрие нервността си. Беше се погрижила да не намерят в стаичката ѝ нищо подозрително – унищожи даже писмата от баща си.
Помощниците на мосю Колен влизаха от стая в стая. През цялото време Валери усещаше върху себе си бдителния поглед на управителя. Изведнъж се чуха възбудени гласове – идваха от стаята на Софи. Един от помощниците застана на прага.
– Мосю Колен, мисля, че ги намерихме.
Софи се изненада не по-малко от другите.
– Какво сте намерили?
Без да ѝ обръща внимание, мъжът връчи на управителя две писма.
– Това беше скрито под разхлабена дъска на пода.
– В моята стая? Не може да бъде! – Кръглото лице на Софи пламна. – Никога не съм виждала тези писма!
Валери сведе глава и устреми поглед към върховете на обувките си.
Мосю Колен погледна пликовете – и двата надписани с почерка на краля – и въздъхна.
– Мадмоазел Софи, моля ви да дойдете с мен при маркизата.
– Но аз нямам и понятие как тези писма са се озовали в стаята ми! Моля ви, повярвайте ми! – Софи захълца отчаяно. – Някой нарочно ги е сложил там! Точно така! Невинна съм!
Мосю Колен я хвана за лакътя.
– Ще разкажете всичко на маркизата. Да вървим! А другите да се захващат за работа, веднага!
Прислужниците, проследили сцената с невярващи погледи, побързаха да се отдалечат.
Софи тръгна след управителя, продължавайки да хълца. Общото настроение беше потиснато.
– Защо го е направила? Искам да кажа, каква полза има? – попита тихичко Гийом, който вървеше след Валери.
– Откъде да знам! – Валери вдигна рамене. Чувстваше се замаяна. Никога в живота си не беше правила такива неща.
От салона на маркизата се чу отчаяният плач на Софи, която пламенно уверяваше присъстващите в невинността си. Валери започна да подрежда панделките и лентите в гардероба и чуваше почти всяка дума.
– Аз не съм откраднала писмата! Аз работя за вас, защо да...
Колен се опита да я успокои, намеси се и звънкият глас на маркизата. Двамата я убеждаваха да каже истината, задаваха въпроси, но камериерката упорито отричаше всички обвинения.
Валери не се разбираше особено добре със Софи, ала сега се чувстваше омърсена и виновна за онова, което ѝ причини. Направо ѝ се гадеше. Възможно ли е наистина да е толкова лоша?
След около час Софи излезе от салона хълцайки, със зачервени очи, и отиде в стаята си, за да си събере багажа. Изчезна още на следващата сутрин. Очевидно маркизата я бе уволнила.
Граф Дьо Морпа остана много доволен от постъпката на Валери.
– Браво на теб. Знаех, че ще се справиш – усмихна ѝ се той.
След този ден Валери не смееше да се погледне в огледалото.
Не знаеше кого презира по-силно – графа или себе си.
Жан все още не можеше да повярва. Защо Софи бе откраднала писмата? За какво ѝ бяха? Дали са ѝ платили за тях – и ако да, кой? Никога нямаше да разберат, защото камериерката упорито отричаше кражбата. До самия край отстояваше невинността си. Жан я съжали и не отстъпи пред настояването на Колен да я предадат на полицията.
Краткият поглед към часовника ѝ подсказа, че закъснява. Този следобед двамата с херцог Дьо Лавалиер бяха поканили дамите и господата от списъка, за да им представят проекта за новия театър. Под най-строга тайна, разбира се. Срещата щеше да се състои в "Трианон" – малък дворец в далечния край на Версайския парк. Жан посегна към наметката си. Щяха да я придружават Валери и един паж. Двамата вече я очакваха. Излязоха с бързи стъпки от покоите ѝ и се запътиха към очакващата ги пред мраморното стълбище карета.