Салонът на малкия дворец, където Жан и Луи често организираха частни вечери, вече беше пълен. Идеята на Жан бе посрещната с голямо въодушевление.
– Най-сетне истински театър! – възкликна херцогиня Дьо Бранка.
– Наистина ли ще построите сцена и ще носим костюми? – попита граф Дьо Коани.
Жан кимна и всички заговориха един през друг:
– Като в "Комеди Франсез"!
– Ние ли ще избираме пиесите?
– В Двора няма да се говори за нищо друго, освен за нашия театър!
Шумът в салона беше невъобразим. Херцог Дьо Лавалиер разклати златното звънче на масата.
– Дами и господа, моля ви! Позволете да ви призова към мълчание! – извика той и отново разклати звънчето.
Присъстващите млъкнаха и се обърнаха с очакване към новия директор.
– Благодаря ви – Лавалиер се покашля и започна грижливо подготвената си реч. – Дами и господа, позволете ми да кажа няколко думи! – Изправи гръб и продължи: – Искаме да създадем театър и да представяме в него най-хубавите съвременни пиеси. Всички вие вече имате опит на сцената, но ще се наложи да работим упорито и да репетираме всеки ден. Ако някой не е готов за работа, моля да се оттегли още сега. – Той плъзна изпитателен поглед по лицата на присъстващите, но никой не помръдна. – Прекрасно! Тогава нека преминем към първата точка от дневния ред. Двамата с маркизата стигнахме до извода, че е редно първо да обсъдим статута на трупата.
Новите актьори бързо постигнаха съгласие по първите точки от статута. Всеки член трябваше да има опит на сцената и да си избере тип роли, които да променя само със съгласието на колегите си. Освен това не беше позволено да се отхвърля роля, дори да изглежда второстепенна или твърде напрягаща. Изборът на пиесите, броят на репетициите и датата на премиерата – всичко това щеше да се решава от дамите в трупата. Ала когато се стигна до въпроса за точността, мненията се разделиха.
– Актрисите и актьорите ще имат задължението да идват на репетиция в уреченото време. Който закъснее, ще плаща глоба. Всички са съгласни, надявам се? – попита строго Дьо Лавалиер.
– В никакъв случай, херцоже! – възмути се херцогиня Дьо Бранка. – Не е редно да поставяте дамите на едно ниво с господата.
– Какво означава това, мадам?
– Означава, че ако господинът закъснее, това е неучтивост, но ако дамата закъснее, или е отчаяна, или не е получила добро възпитание.
Дамите заръкопляскаха одобрително.
– Добре, нека се уговорим да отпуснем на дамите неколкоминутно закъснение – предложи граф Дьо Коани.
Жан кимна в знак на съгласие.
– Съгласна съм с херцогинята. Би било крайно неучтиво да искаме пари от дама, закъсняла с десетина минути за репетиция. Доколкото знам, така не се постъпва даже в "Комеди Франсез"!
– Добре. Актрисите получават четвърт час бонус. Съгласни ли са всички? – попита херцог Дьо Лавалиер.
– Твърде малко е! – възрази херцогинята. – Според мен трябва да поискаме половин час – обърна се тя към дамите и като видя всеобщата им подкрепа, херцогът бе принуден да се съгласи.
– Добре, добре... – Дьо Лавалиер въздъхна и вдигна рамене.
По-късно вечерта Жан разказа на краля за учредяването на трупата и той много се смя.
– Значи дамите имат право сами да определят каква глоба да платят? – попита развеселено Луи, след като прочете статута на новия театър, който Жан му бе донесла за подпис. Макар че в началото бе скептичен, идеята за театрални представления все повече му харесваше. Жан, която седеше пред огледалото и разресваше косата си, се обърна усмихнато към него.
– Според мен постъпихме справедливо.
Това бяха най-прекрасните часове от деня ѝ. Сега кралят беше само неин.
– Не бих посмял да ви възразя – засмя се отново Луи и подписа документа.
– Как е дофинът? Вашият син не е много щастлив от годежа, нали? – попита съчувствено Жан и продължи да четка косата си.
В края на ноември, малко преди Дворът да се върне от "Фонтенбло" във "Версай", кралят официално обяви годежа на дофина с принцеса Мария Жозефа дьо Сакс.
Луи въздъхна и лицето му помрачня.
– Така е. Луи Станислас все още тъгува за Мария Тереза. Надявам се новата съпруга да му помогне да преодолее загубата. Франция има нужда от престолонаследник. Когато бях на неговата възраст, отдавна бях станал баща.
Жан му хвърли строг поглед.
– Много рано сте узрели!
Луи избухна в смях и направи крачка към нея.