Вижте жалката мръсница,
станала е кат старица,
по зъбите – петна жълтеят.
Парцал е тя мръсен, парцал, парцал,
с дух от тялото отдавна отлетял...
Преди да завърши куплета, Феро забеляза как Пиер сваля шапка и започва да му маха възбудено. Уличният певец завърши изпълнението си с шумен акорд, поклони се пред публиката, скочи от паметника и се скри в тълпата.
Двама полицейски агенти крачеха с извадени саби към множеството. Хората захвърлиха листчетата с текста на песента и се разбягаха.
Пари дьо Монмартел стоеше пред бижутерския магазин и се наслаждаваше на върволицата от карети, носилки и пешеходци по улицата. Скоро обаче се появиха първите бягащи хора и той проследи с учудване как двама полицаи разпръснаха тълпата край паметника. Паважът се покри със захвърлени листове хартия. Банкерът набучи един на бастуна си и го вдигна, любопитен да разбере какво пише.
Парцал е тя мръсен, парцал, парцал,
с дух от тялото отдавна отлетял...
Продажна, гнила и дребна е душата,
простотии само ѝ сипят устата.
Да, долна е тая пуста Поасон, сон, сон.
Пари дьо Монмартел се вцепени. Прибра листа в джоба на жакета и забърза към каретата си. Доброто му настроение отлетя в миг.
Щом се прибра у дома, той се заключи в кабинета си и отново прочете текста на песента. След кратък размисъл реши да говори с мосю Берие, а после да уведоми маркизата. Берие беше новият главен полицейски лейтенант на Париж. Наскоро замени оттеглилия се Фейдо дьо Марвил и се ползваше с благоволението на дворцовия банкер.
Главният полицейски лейтенант пристигна само след няколко часа. Прочете текста на песента и се намръщи.
– Това не е само оклеветяване на маркизата, а и обида на Негово Величество – заяви сериозно той.
– И аз съм на това мнение, мосю Берие – подкрепи го Пари дьо Монмартел.
– Не смятате ли за редно да уведомим краля?
Банкерът замислено поклати глава.
– Не. Първо трябва да открием нещо конкретно. Вижте, проблемът е, че случаят попада в сферата на отговорност на мосю Морпа.
– Точно така – потвърди Берие. Службата му беше подчинена на министъра.
– А както вероятно знаете, отношенията между маркизата и графа са доста трудни. Убеден съм, че мосю Морпа или няма да проведе разследване, или ако го проведе, то няма да е в интерес на маркизата – добави след кратка пауза банкерът.
– Разбирам. Вие бихте желали засега мосю Дьо Морпа да не узнава нищо за случващото се – заключи спокойно Берие.
– Точно така – отвърна Пари дьо Монмартел. Новият главен полицейски лейтенант очевидно схващаше бързо.
– Ще видя какво мога да направя. Никак не е просто да пазим делата в тайна от министъра.
– Разбирам ви напълно, ала маркизата ще ви бъде много задължена, ако се постараете, мосю Берие.
Зарадван, шефът на парижката полиция се усмихна.
– Ще направя всичко по силите си, мосю.
Събуди я чуруликането на птичките. Слънцето влизаше в спалнята през тесния отвор между завесите. Жан се протегна сънено и отвори очи. Погледът към златния часовник на камината показваше вече десет. Спокойствието в Креси се отразяваше благотворно на съня ѝ. Във "Версай" човек никога не можеше да се наспи. През последните седмици се чувстваше отпочинала и изпълнена с нови сили. Посегна към сребърното звънче и повика камериерката.
Скоро се чуха стъпки. Появи се Валери, скрила буйната си коса под чисто бяло боне.
– Добро утро, мадам, добре ли спахте? – попита тя и сложи пантофите пред леглото.
– Да, благодаря, Валери – Жан изпита топло чувство към младото момиче, което ѝ прислужваше така предано след уволнението на Софи. Сръчна и пъргава, Валери вдигна завесите и ѝ подаде тънкия копринен халат.
– Моля те, Валери, кажи на мадам Дю Осе, че искам да се изкъпя.
– Разбира се, мадам. – Валери излезе и след малко отново се появи с чаша шоколад.
Жан пийна малко от горещата напитка и отиде в банята, където я посрещна благотворна топлина.
– Благодаря, това е всичко – каза тя на Валери, която проверяваше температурата на водата.
Изчака камериерката да излезе и тогава се съблече. За разлика от другите благородни дами тя се чувстваше неловко в присъствието на прислужниците и никога не се показваше пред тях гола.
Застана пред голямото огледало, поставено върху кафявочервен мрамор, какъвто покриваше стените и пода на банята, и съсредоточено огледа тялото си. Опънатата ѝ кожа блестеше перлена сред изпаренията, гърдите ѝ изглеждаха пълни и стегнати, хълбоците ѝ бяха приятно закръглени, а талията ѝ си оставаше все така тънка и грациозна. Лицето ѝ, обрамчено от дългата кестенява коса, не бе загубило красотата си. През последните години скулите ѝ се бяха очертали малко по-ясно, а очите и пълните устни изпъкваха по-силно. Беше вече на 25 години – не младо момиче, а зряла жена. Опита се да се види с очите на Луи и се засмя. Беше убедена, че е красива, но понякога се питаше дали кралят ще продължи да я намира привлекателна, когато остарее. Както винаги, когато мислеше за това, я обзе безпокойство. Луи беше мъж с горещ темперамент, с буйни страсти, а Дворът гъмжеше от красиви жени, жадуващи да му се отдадат. Замислена, тя се отвърна от огледалото и влезе в голямата вана. Топлата вода, ароматизирана с портокалови цветове, санталово дърво и рози, я отпусна и успокои. Дали някой ден Луи ще се откаже от нея заради някоя по-млада? Връзката между тях беше толкова силна, че в момента това ѝ се струваше невъзможно. Жан се облегна назад и затвори очи.