Луи ѝ липсваше – дрезгавият му глас, начинът, по който я гледаше с тъмните си очи, усещането на топлото му тяло, притиснато нощем към нейното, миризмата на кожата му, ласките, които продължаваха да я вълнуват като през първите им дни.
Радваше се, че той ще се върне скоро. През юли френската армия завладя Лафелд и се подготвяше да атакува Берхен-оп-Зом. Луи разчиташе военните успехи да му осигурят добра стартова позиция при започване на мирните преговори.
Жан въздъхна тихо. Отдалечаването от изнервящия Версайски двор ѝ се отразяваше добре. В последно време не само се чувстваше по-силна физически, но и имаше достатъчно време за размисъл. Сега, от разстояние, проблемите с придворните ѝ се струваха дребни, маловажни и беше безсмислено да ги превръща в драма. Вече беше в състояние да се смее на страха и вълнението си от анонимните писма. Как позволи на наглия граф Дьо Морпа да я извади от равновесие? Учудваше се на самата себе си. Графът просто ревнуваше, това бе съвсем ясно.
Все пак успя да покаже на Морпа къде му е мястото. След началото на театралния сезон той не участваше често в личния живот на краля. Досега Луи не бе възразил срещу отсъствието му.
Жан излезе от ваната и се уви в приготвената хавлия. Изсуши се набързо, облече отново халата, обу пантофите и позвъни за камериерката, за да ѝ помогне да се облече. В "Креси" не идваха посетители за утринния тоалет и всичко ставаше много бързо. Мадам Дю Осе стегна корсета, после върза двете фусти. Жан отказа кринолин и избра бяла дневна рокля, чиято пола се отваряше в триъгълник върху фуста от дантели и волани, а нагоре образуваше същата форма, само че там триъгълникът бе украсен с панделки.
Александрин вече я чакаше с нетърпение. Тригодишното момиченце се хвърли в прегръдките на майка си, сякаш не се бяха виждали дни наред. Руси къдрици обрамчваха прелестната главичка.
– Маман, маман, сънувах фея!
– Сънувала си фея? – повтори с усмивка Жан, вдигна я на ръце и я целуна.
Малката кимна възбудено.
– Пожела ли си нещо, ангелчето ми?
– О, да! – И Александрин се зае да описва подробно красивия си сън.
Денят беше слънчев и топъл. Жан остави работата за следобед и да излезе навън с малката. Придружени от мадам Дю Осе и бавачката, двете разгледаха новите градини със зеленчуци, с подправки и с млади овощни дръвчета.
– Виж, съкровище, малините вече са узрели – Жан откъсна няколко червени плодчета. Александрин умираше за малини. Веднага ги глътна и засия.
– Сладки са – заяви доволно тя и размаза малко сок по бузките си.
– Да, скъпа, също като теб – засмя се Жан, пое кърпичката, която ѝ подаде бавачката, и избърса лицето на дъщеря си.
Двете се запътиха бавно към двореца. Откъм входната алея долетя тропот на коне и скърцане на колела. Явно им идваха гости. Появи се златножълта карета с двама лакеи, облечени в същия цвят. Със спирането ѝ притичалите слуги отвориха вратичката и спуснаха подвижната стълбичка. Слезе достолепен господин с позлатен бастун в ръка.
Жан го позна отдалеч. Пари дьо Монмартел. Ходеше изправен и горд както винаги, но за пръв път ѝ направи впечатление, че се движи бавно и леко сковано. Сребърносивият жакет му стоеше безупречно. Носеше обичайната си дълга, напудрена перука, защото не се водеше по новата мода в Двора и защото не криеше възрастта си – наскоро бе навършил 57 години. Въпреки дългия път от Париж дотук по облеклото му не се виждаше нито една гънчица, а по лъскавите обувки нямаше дори една прашинка.
Жан остави Александрин при бавачката и изтича да го посрещна.