– Мосю Пари дьо Монмартел!
Мъжът се поклони тържествено.
– Маркизо. Извинете ме, че се появявам без предизвестие.
– Да ви извиня? Но моля ви! – засмя се тя. – Знаете, че винаги се радвам да ви видя. Честно казано, през последните седмици се наслаждавах на твърде много спокойствие.
Двамата влязоха в салона и лакеят веднага поднесе разхладителни напитки. Отскоро готвачът приготвяше много приятна смес от охладена вода, мента, лимон и гренадин. Банкерът огледа одобрително издържания в бяло и жълто салон и отпи голяма глътка от освежителното питие.
– Боя се, че не само копнежът да ме видите ви е накарал да изминете дългия път от Париж до "Креси" – подхвана Жан.
– Не искам да ви притеснявам, маркизо, но е точно така. – Пари дьо Монмартел остави чашата. Лицето му изведнъж бе станало сериозно. – Откровено казано, тревожа се. Наскоро по случайност станах свидетел как уличен певец изпълняваше песен, посветена на вас, а един хлапак раздаваше листове с текста...
Извади от джоба си лист хартия и го подаде на Жан.
– Парцал е тя мръсен, парцал, парцал, с дух от тялото отдавна отлетял... – Жан не дочете стиховете до края. Изкриви презрително устни и вдигна рамене. – Да, тъжно е, но вече свикнах да ме очернят по всякакви начини. Ако питате мен, хората, написали това, трябва да бъдат затворени в Бастилията. Те обиждат не само мен, а и своя господар, краля!
– Права сте, маркизо, но това не е анонимно писмо, а текст на песен и се разпространява целенасочено из Париж.
– Целенасочено?
– Точно така. Песента не само се пее; тя е напечатана, за да я прочетат възможно повече хора. Хартията е скъпа. Никой уличен певец няма толкова пари.
Жан разбра накъде бие гостът ѝ и потръпна.
– Значи някой от Двора се опитва да разпространява тези мръсни лъжи по мой адрес и в Париж?
– Това е истината. – Банкерът я гледаше сериозно с кафявите си очи. – Вече уведомих мосю Берие, новия главен полицейски лейтенант на Париж, и го помолих за помощ. Вчера получих потвърждение, че песента е била изпълнена на други два площада в града и пак са раздавали текста.
След кратко мълчание Жан поклати глава.
– Не знам... – трудно ѝ беше да повярва, че някой я мрази толкова силно. И без това не се ползваше с добро име, защо искат да ѝ навредят още повече? – Благодарна съм на мосю Берие, задето се е заел лично с моя случай – продължи след малко тя. – Трябва да решим как ще постъпим. Защото онези очернят не само мен, но и Негово Величество краля. Същевременно си мисля, че не бива да надценяваме тази улична песничка...
Пари дьо Монмартел решително поклати глава. Очевидно не споделяше мнението ѝ.
– Вижте, мосю, понякога придаваме твърде голямо значение на дреболии. В Париж открай време се пеят мръсни песнички за кого ли не, а вие самият още в самото начало ме предупредихте, че като метреса ще бъда заобиколена от завистници.
– Права сте, но...
Жан стана и се усмихна.
– Хайде да разгледаме двореца, за да престанете да мислите за лоши неща. Надявам се да останете за вечеря.
Докато му показваше библиотеката и стаите за гости, двамата водеха учтив разговор, но банкерът си остана все така замислен. Жан бе решила да не позволява някакви си жалки памфлети да я извадят от равновесие. За съжаление не подозираше колко голяма грешка прави.
Само няколко дни след посещението на Пари дьо Монмартел пристигна радостната новина, че френската армия е влязла в град Берхен-оп-Зом. Падна още един бастион на нидерландците и Луи реши да се върне във Франция още в края на септември. Писа ѝ за намерението си да спре за кратко в двореца Компиен – надявал се тя да го чака там, за да удовлетвори на спокойствие копнежа си по нея, преди да се върне във "Версай". Писмото беше нежно и я развълнува дълбоко. Прекрасно щеше да е да прекара няколко дни сама с Луи, преди дворът да се премести във "Фонтенбло" както всяка есен.
На път за Компиен Жан смяташе да остане няколко дни в Париж, да се види със старите си приятели и с Абел. Отиде на представленията в "Комеди Франсез" и Парижката опера, вечеря в градския дворец на херцог Дьо Лавалиер, излезе на покупки. Веднага ѝ направи впечатление колко се е променил градът. Някогашната жизнерадост бе изчезнала, цареше потискаща атмосфера. Хората явно страдаха от войната. По улиците просеха стотици осакатени в сраженията войници.
Жан потегли към Компиен дълбоко замислена.
Срещата ѝ с Луи беше бурна и страстна. Двамата бяха копнели един за друг и физически, и душевно.
Месеците, прекарани на бойното поле, бяха изваяли тялото му. Жан милваше възхитено мускулестите му ръце и крака, огрени от матовата светлина на свещите. Отдавна бе минало полунощ. Луи пристигна в Компиен вечерта и двамата най-сетне бяха сами.