– Разбира се, сир – отвърна Морпа и нареди на секретаря си да събере черния прах и стъкълцата от фиолата в кутийка. – Не се тревожете, маркизо, много скоро ще разберем дали съдържанието на фиолата е било отровно – допълни графът. Жан никак не хареса усмивката, плъзнала по тънките му устни.
Валери избяга навън. Нуждаеше се от чист въздух. Опита се да диша дълбоко и да се успокои, но цялата трепереше. Какво щеше да се случи, ако маркизата сама бе отворила пакета? В гърлото ѝ се надигна гадене. Подозираше кой е изпратил фиолата.
Какво да правя? – запита се отчаяно момичето, седна на стълбата и отпусна глава върху коленете си. Графът никога няма да ѝ позволи да си отиде. Ами ако с маркизата се случи нещо непоправимо?
След около седмица граф Дьо Морпа посети краля и Жан, за да им съобщи резултатите от разследването. В праха имало съвсем незначително количество барут.
– В стъклената фиола най-вероятно е имало малък фойерверк и при отварянето се е стигнало до лека експлозия. Навярно някой си е позволил лоша шега с маркизата.
– Наистина ли? – Жан го измери със студен поглед. Резултатът от разследването не я учуди ни най-малко. Дори фиолата да беше пълна с най-страшната отрова, той не би го съобщил пред краля.
– Да, маркизо. – Както винаги в присъствието на Луи Морпа олицетворяваше самата учтивост. – Ако бяхте отворили фиолата, нямаше да ви се случи нищо лошо – освен уплахата, естествено.
– Колко успокоително, мосю.
Той пренебрегна сарказма ѝ.
– Както и да е, надявам се резултатът от разследването да ви задоволява. Би било много по-страшно, ако някой наистина е искал да ви отрови, нали? – заяви Морпа толкова невинно и с толкова фалшива любезност в гласа, че Жан изпита желание да го зашлеви. Едва удържаше гнева си.
– Графът е прав. Успокойте се, мадам, във фиолата не е имало отрова – каза ѝ Луи по-късно, когато останаха сами.
Жан не каза нищо и той я прегърна утешително.
– Не се притеснявайте. Мосю Дьо Морпа ще стори всичко по силите си, за да открие кой си е позволил това безсрамие, и ще накаже виновника. Но и аз съм сигурен, че някой си е позволил лоша шега – Луи я помилва нежно по бузата. – Не виждам кой би имал интерес да ви отрови и изобщо да ви стори зло. Вие сте най-милата жена на света.
Гледаше я с искрена топлота и за момент Жан се изкуши да му разкаже всичко: за анонимните писма и за подигравателните песнички, за нападението в Париж и за грубостите на Морпа, за враждебността и обидите на придворните. Копнееше да се сгуши в прегръдката му и да му признае всичко, но съзнаваше, че е невъзможно. Откъде да започне? Той не би разбрал защо е мълчала досега. С мълчанието си допусна грешка, а нямаше как да върне времето.
Луи я помилва по косата и тя изпита чувството, че той знае какво става в сърцето ѝ.
– Страхувам се – призна тихо тя и това беше самата истина.
След експлозията на фиолата сънуваше кошмари, а денем трепереше, че наистина искат да я отровят или дори да ѝ посегнат с оръжие.
– Не искам да се страхувате – рече нежно Луи и прегръдката му за момент я обгърна в сладка илюзия за уют и сигурност. – Не бих понесъл да ви сторят зло.
Неприятен студен дъжд биеше по стъклата и въпреки огъня в помещението беше студено и влажно. Северните външни стени не позволяваха на кабинета да се затопли добре. Ала мосю Берие не се притесняваше от студа. От опит знаеше, че на студено мисли по-добре. Докато четеше докладите на агентите, тревогата му нарастваше. Гладуващите и просещите в Париж непрестанно се увеличаваха. Проблемът ставаше все по-сериозен. Той въздъхна и се опита да се съсредоточи върху разследването на подигравателните песнички срещу маркизата. В този миг чу бързи стъпки и след секунди в кабинета нахлу секретарят му.
– Мосю Берие, мосю Берие! Току-що пристигна каретата на министъра! – извика задъхано младият мъж.
Берие се учуди. Граф Дьо Морпа рядко идваше тук. Обикновено го викаше в кабинета си във "Версай". Полицейският лейтенант машинално оправи кафявия жакет и шалчето на врата си, разтърси перуката и изпъна гръб.
Ударите на металния връх на бастуна възвестиха отдалеч приближаването на министъра.
– Графе, каква чест! – възкликна мосю Берие, когато секретарят му отвори вратата с дълбок поклон, и скочи от стола си.
Морпа махна пренебрежително.
– Да си спестим учтивостите, сьор Берие – рече той, съзнателно подчертавайки буржоазния произход на полицейския лейтенант с това обръщание. Така не оставяше съмнение кой от двамата е носител на властта. – Нямам никакво време.