Берие учтиво наклони глава.
– Ще кажа направо – продължи графът. – Научих, че си губите времето с разследване на някакви жалки памфлети срещу маркиза Дьо Помпадур. И сте ангажирали с тази работа десетки агенти.
Берие отдавна знаеше, че рано или късно министърът ще научи всичко, затова просто кимна.
– Да, но само доколкото в тези памфлети е засегната честта на Негово Величество, графе.
Морпа завъртя бастуна си.
– Желая да спрете това разследване. Нашите агенти са нужни за по-важни неща. Не се занимавайте с реномето на кралската метреса.
– Тук става въпрос за обида на Негово Величество – осмели се да възрази Берие.
– Нима се опитвате да изразите друго мнение? – попита хладно Морпа.
Погледите им се срещнаха. Берие много добре знаеше, че министърът не го харесва, защото не е раболепен като предшественика си.
– Разбира се, не, графе.
– Добре. Недвусмислено подчертавам, че става въпрос за заповед от моя страна.
– Тъй вярно, графе.
Министърът се обърна към вратата.
– За съжаление мадам Дьо Помпадур е малко истерична. Ако се впуснем да издирваме източника на клеветите и грубите думи по неин адрес, ще се наложи да ангажираме цялата градска полиция. Метресите на краля никога не са се радвали на особена популярност в града и това е напълно естествено. Помислете върху думите ми.
Берие се усмихна учтиво.
– Разбира се, мосю.
Министърът излезе от кабинета му и Берие изчака, докато ударите на бастуна му заглъхнаха в далечината. Седна отново на стола едва когато сградата утихна.
Лицето му пламтеше, по челото му се стичаха вадички пот. По-добре да свали перуката. От този момент нататък министърът щеше да го държи под око, това беше повече от ясно.
44.
В началото на годината Луи ѝ подари "Ла Сел-сен-Клу". Сградата приличаше повече на голяма селска къща, отколкото на дворец, но тъкмо в това се състоеше очарованието ѝ. Жан я откри при една от разходките си и веднага я описа въодушевено на Луи. Малкият дворец имаше неоценимото предимство да се намира недалеч от Версай и човек спокойно можеше да прекара там вечерта или края на седмицата. Луи също хареса интимната атмосфера на "Ла Сел".
Жан започна да организира там празненства по различни поводи. Обикновено участваха не повече от 30 души. Тази вечер ориенталски ухания изпълваха сводестите помещения. Големите двукрили врати бяха отворени и разкриваха редица от разкошни покои. Блестящи златни материи покриваха стените, подовете бяха застлани с дебели персийски килими, в малки фонтани се плискаше вода, а придворните, облечени във фантастични роби, седяха под балдахини върху възглавници, наредени около ниски масички. Лакей с тюрбани, в дълги одежди сервираха напитки и отбрани ястия на фона на арабска музика.
– Прекрасна идея! – Херцогиня Дьо Бранка се отпусна върху възглавниците и разтвори ветрилото си. Огледа жадно тъмнокожия лакей, който ѝ наля вино, и попита: – Ваш ли е този момък?
– Мой? Не, разбира се – отвърна Жан, учудена от думите на херцогинята. Все пак се намираха във Франция, не в колониите. – Работи за херцог Дьо Ниверне, който беше така любезен да ми го предостави за вечерта.
Херцогинята отпи голяма глътка вино и проследи с поглед излизащия лакей.
– Как смятате, дали слуховете, че тези момчета са щедро надарени от природата, отговарят на истината? – попита тя, без да си прави труда да говори тихо.
– Съжалявам, но не знам нищо по въпроса – отговори почти сърдито Жан.
Младият чернокож лакей беше достоен за уважение, но, подобно на повечето придворни, херцогинята нито за миг не се замисляше, че слугите също са хора с ум и сърце. Аристократите от "Версай" се държаха така, сякаш на света съществуват само те. Камериерките и слугите представляваха неодушевени предмети, длъжни да ги обслужват. Жан не бе заплашена да стане като тях. Произходът ѝ я бе белязал завинаги. Освен това помнеше много добре как слугите обсъждат господарите си. Малката Франсоаз, сестра на готвачката, ѝ разказваше всякакви неща за персонала в дома на Льо Норман дьо Турнем.
Луи я помилва по тила и тя потрепери. Кралят разговаряше с граф Дьо Коани и херцог Д'Айен, но се обърна към нея.
– Е, прекрасна султанке, не знам за какво да ви поздравя повече – за това празненство или за невероятния ви костюм.
Жан се засмя поласкана. Тоалетът ѝ, ушит специално за тази вечер, наистина впечатляваше. Бяла, дълбоко изрязана роба, плътно прилепнала към тялото, с широки ръкави, подплатени с тънък муселин, цялата избродирана със злато. Под робата Жан носеше шалвари, а на краката си – турски копринени пантофи. В косата ѝ бяха заплетени нанизи перли, зад лявото ухо бе затъкнато цвете, украсено с няколко пера.