Жан отвори плика и зачете:
Мадам, когато четете тези редове, аз ще съм напуснала "Версай ". Защото злоупотребих с доверието ви и ви измамих. Извърших нещо нечестно и непростимо – но смятах, че нямам друг избор...
Моля ви, не се доверявайте на никого.
Валери
Какво, за бога, означаваше това? Жан се взираше замаяно в писмото. Не знаеше кое я порази повече – добре оформеният почерк и подбраните думи, които издаваха образована личност, или мистериозното съдържание.
– Значи нещата ѝ ги няма?
– Не, мадам. Оставила е униформата си и това писмо.
Жан я помоли също да прочете писмото.
– Какво ли има предвид?
Мадам Дю Осе се смути не по-малко от господарката си.
– Нямам никаква представа, мадам. Момичето не е откраднало нищо. Щом открихме, че е изчезнала, проверихме навсякъде.
Жан въздъхна.
– Какво означава това. Нима е извършила нещо нечестно?
Погледът ѝ се плъзна към прозореца – навън се сипеше ситен сняг. Вече беше началото на март, но от няколко дни отново валеше сняг. Всичко се беше объркало – и хората, и природата. Жан нервно забарабани с пръсти по лакираната масичка. Дали Валери е имала нещо общо с онзи пакет?
Спомни си с какъв ужас реагира момичето и отхвърли това предположение. Харесваше Валери повече от другите камериерки и ѝ бе трудно да приеме, че я е мамила. В спомените ѝ изплува разплаканото лице на Софи, която не преставаше да я уверява в невинността си... Дали постъпи несправедливо с бедното момиче?
Вечерта Жан разказа за изчезването на камериерката си на графиня Д'Естрад.
– Най-лошото е, че не Софи, а вероятно Валери е откраднала писмата от писалището ми – заключи тя.
Двете бяха изиграли партия фараон в покоите на кралицата и сега се разхождаха между масите. Луи разговаряше с децата си – дофина и принцесите Аделаида и Анриета.
– О, скъпа, не си го слагайте на сърцето. С камериерките човек винаги има ядове – подхвърли разсеяно графинята.
Жан не беше склонна да забрави случилото се. Постъпката не подхожда на Валери, повтаряше си тя. Да изчезне просто ей така, да остави писмо...
Двете спряха до масата, на която играеха херцог Дьо Дюра, принц Дьо Домб и граф Дьо Коани. Лицето на Коани изразяваше недоволство – той губеше непрекъснато, а принц Дьо Домб печелеше. Коани вече бе проиграл половината си парижки дворец. Въодушевлението, с което придворните играеха карти, оставаше загадка за Жан. От сумите, изгубени и спечелени на игралната маса, ѝ се завиваше свят. Тя беше готова да даде цяло състояние за дворец, картина или безценна рокля, но да заложи всичко на една карта или на зарове и да вярва в късмета си? Това не ѝ доставяше никакво удоволствие. А придворните бяха буквално вманиачени в хазартните игри. Даже набожната кралица играеше на зарове. Немалко аристократи се бяха простили с цялото си имущество в игралните салони и ако не бяха хора като Пари дьо Монмартел, сигурно щяха да стигнат до самоубийство.
– О, това е кардинал Дьо Роан, нали? – пошепна в ухото ѝ графинята.
Жан проследи погледа ѝ и видя духовника в другия край на салона заедно с Ларошфуко, който в края на годината се бе завърнал от Рим във "Версай". Наблизо стоеше братовчед му, граф Дьо Морпа, задълбочен в разговор с монсиньор Бойе. И двамата се опираха върху белия мраморен бюст на Луи XIII.
– Да, той е.
– Според мен Ларошфуко е доста млад за кардинал, какво ще кажете? Истинска радост за окото в сравнение с другите клерикали. Дали си има любовница?
– Опитайте си късмета – предложи ѝ иронично Жан.
Със своите 46 години Ларошфуко наистина беше млад за кардинал и тя се надяваше, че ще е по-модерен и по-отворен от другите духовници в Двора. Ала роднинството с Морпа го правеше не толкова симпатичен.
– Божичко! – извика в този момент граф Дьо Коани и всички глави се обърнаха към него. Трите купчинки златни монети на масата отидоха в ръцете на принц Дьо Домб.
Жан изпита съжаление към бедния глупак. "Май е изгубил и другата половина от парижкия си дворец", помисли си тя и се накани да си върви.
45.
Вече се зазоряваше. Двете карети мъчително си пробиваха път през снега. Трябваше да се срещнат на горската поляна край брега на Сена между село Отьой и имението "Бианкур".
Граф Дьо Коани, загърнат в подплатена с кожи наметка, се взираше с неподвижно лице в мрака зад замъгления прозорец.
Д'Айен, разположил се срещу него, знаеше от опит, че в такива моменти мъжът има нужда от цялата си сила, за да се концентрира и да се помоли. За всичко друго вече беше много късно.