Д'Айен изкриви лице.
– Не вярвайте на слуховете, мадам.
Жан скочи.
– Според мен, мосю, кралят ще се успокои, като разбере, че скъпият му приятел не е загинал при злополука с каретата, а е умрял за своята чест.
Д'Айен се опита да се засмее.
– Дуелът се наказва със смърт, мадам.
– Не исках да кажа, че сте длъжен да признаете на краля участието си в наказуемо деяние, мосю. Но сте длъжен да кажете истината на своя приятел – заключи хладно Жан и си излезе.
Късно вечерта след заседанието на Държавния съвет Луи се оттегли в частните си покои с Жан и отказа да вечеря и да вижда друг освен нея. Льо Бел съобщи, че е дошъл херцог Д'Айен.
– Съжалявам, Ваше Величество, но той настоява да говори с вас.
– Добре, добре, поканете го да влезе.
Херцогът влезе в салона и се поклони дълбоко. Жан изпита безкрайно облекчение. С нетърпение очакваше появата му. Този мъж не я е разочарова. Гвардейският капитан беше човек на честта.
– Радвам се, че идвате да ме видите, херцоже – заговори глухо кралят. – Знам, че и вие като мен тъгувате за смъртта на граф Дьо Коани. Вярвате ли, че добрият Коани наистина си е отишъл от нас? Та той беше само на 45 години! Изглеждаше млад, изпълнен с жажда за нови дела. И ми беше истински приятел...
Д'Айен се покашля смутено.
– Ваше Величество, малко преди смъртта си графът ме помоли да ви кажа нещо.
Луи го погледна объркано.
– Не разбирам. Нима сте били до него? Значи не е умрял сам.
– Аз бях негов... секундант.
Кралят се вцепени. Само след миг лицето му се затвори, очите му светнаха заплашително. Жан се уплаши ужасно. Молбата ѝ към херцог Д'Айен да каже истината щеше да го отведе в Бастилията!
Капитанът на гвардейците разказа с твърд глас как се бе стигнало до дуела.
– Графът ме помоли да ви предам желанието му да му простите. Иска да знаете, че винаги е бил щастлив да има във ваше лице не просто велик крал, на когото е служил с чест, а и... най-скъп приятел – гласът му пресекна и той сведе глава.
Луи му обърна гръб и застана до прозореца.
– Благодаря ви, мосю Д'Айен.
Херцогът се поклони.
– Вероятно съзнавате, че съм длъжен да ви накажа. Като секундант вие сте одобрили този съдбоносен дуел.
Д'Айен пребледня, но запази самообладание и вдигна глава.
– Да, Ваше Величество, имате пълното право да ме накажете според закона.
– Моля ви, сир... – намеси се развълнувано Жан.
Кралят се обърна и строгият му поглед я застави да замълчи.
– Позволявам ви да продължите да изпълнявате службата си при мен, мосю, но през следващите четири седмици не искам да ви виждам нито на лов, нито на частните ми вечери.
– Тъй вярно, сър – отвърна Д'Айен и сведе глава, за да скрие облекчението си.
46.
Пролетта се завърна, повя топъл вятър. В градините на "Версай" се появиха първите пролетни цветя, градинарите изнесоха от оранжериите палмите, лимоновите дръвчета и другите екзотични растения, любими на краля. Във фонтаните и езерцата отново бълбукаше бистра вода.
Снегът, споходил страната в началото на март, най-сетне се стопи, а с него се разсеяха и тъмните сенки около загадъчната смърт на граф Дьо Коани.
Жан обаче живееше в тревога. Нито слънцето, нито цъфтящата природа бяха в състояние да прогонят безпокойството ѝ, защото наближаваше Великден. Времето, от което най-много се страхуваше и което най-силно мразеше. През Страстната седмица Дворът винаги гъмжеше от духовници. Тогава даже най-фриволните придворни се замисляха за моралните си принципи, защото кардиналът и епископите му страстно заклеймяваха греховността на светските радости и убеждаваха паството си, че Страшният съд наближава.
Всяка година по Великден кралят се измъчваше от угризения на съвестта: живееше в грях с метресата си и не смееше да приема свето причастие. Това обстоятелство правеше неморалността му публична и засилваше чувството за вина. Дълбоко в душата си Луи беше силно вярващ и Жан съзнаваше, че не може да го промени. Той имаше голямото желание да живее като крал на всички християни, да бъде пример за народа си и духовниците в двора безогледно използваха вярата му.
Жан беше достатъчно честна да признае, че този обрат в мислите и чувствата на Луи оставаше чужд и неразбираем за нея. През тези дни разстоянието помежду им се увеличаваше и това я изпълваше със страх. Луи не говореше, постоянно се молеше и не спеше при нея, а сам в частните си покои.
Самата тя се отвращаваше от лицемерната атмосфера на Великденския празник. Без изобщо да си помисли да сложи по-малко руж или да прикрие деколтето си с шал, както правеха кралицата и придворните ѝ дами, тя отиде на месата. През цялото време пренебрегваше унищожителните погледи на монсиньор Бойе и отец Перюсо и се радваше, че не живее през Средновековието, защото двамата непременно щяха да я пратят на кладата като вещица. Понесе с високо вдигната глава страстните им обвинения срещу прелюбодеянието и плътските желания.