Луи ѝ благодари, задето през тези вечери даваше в покоите си концерти с църковна музика. Бе поканила мосю Желиот от Париж, който омагьоса с изпълнението си не само краля, но и всички други слушатели. Въпреки това седмицата измина в постоянен страх да не би Луи да се поддаде на влиянието и натиска на клерикалите и да се откаже от нея.
Със завръщането на кардинал Дьо Ларошфуко от Рим и с назначаването на нов парижки архиепископ влиянието на духовенството в Двора растеше – Жан го усещаше съвсем ясно.
И този път обаче страхът ѝ се оказа необоснован. Великден отмина и Дворът се върна към старите си навици. Вечер Луи отново влизаше в покоите ѝ със същата естественост както преди.
– Благодаря на Бога, че Великден отмина. Нямаше да издържа нито ден повече без вас – каза ѝ той и я положи на леглото.
Жан с радост установи, че седемте дни въздържание са засилили страстта му.
Камерхерът помогна на господаря си да съблече новия жакет и му подаде подплатен с коприна халат. Вечерята при краля премина без особени събития. След като маркизата приключи с втория театрален сезон, кралят отново го канеше по-често. Въпреки това в отношенията им се долавяше промяна. Луи му показваше, че го цени, по време на утринната церемония и вечер се обръщаше често към него, но в думите и жестовете му личаха дистанция и хлад. Графът изпадна в паника. Да, той все още беше един от кралските довереници, но вече не го допускаха в най-тесния кръг на приближените. Потиснат, Морпа отиде в кабинета си и въпреки късния час отново седна зад писалището. Все още не разбираше напълно как коварната маркиза бе успяла да отчужди краля от него.
В кабината гореше буен огън. Лакеят му донесе чаша горещ лайков чай, за да успокои раздразнения му стомах. Както винаги, когато седеше тук, Морпа съзнателно насочи погледа си към портретите на дядо си и баща си, за да не забравя кой е и откъде идва. Той, Жан-Фредерик Фелипо, граф Дьо Морпа, не допускаше поражения. Маркизата бе постигнала няколко дребни победи, но нямаше да спечели генералното сражение.
А къде ли изчезна Валери? За нещастие половината Двор разбра какво се е случило, защото малката глупачка бе оставила писмо до господарката си. "Колко е предвидлива – каза си злобно Морпа, – за да не посмея да тръгна по следите ѝ." Но и той постъпи умно: докато преместваха баща ѝ от Бастилията в друг затвор, жандармите му дадоха възможност да избяга. После Морпа собственоръчно унищожи делото му. Тези хора вече не съществуваха.
Морпа отпи глътка горещ чай и зачете седмичния доклад от Париж, донесен сутринта от главния полицейски лейтенант. Берие се намираше под постоянно наблюдение, но очевидно бе приел предупреждението сериозно и спазваше нарежданията му. Морпа прелисти с опитна ръка страниците на обемистия доклад. Бунтовете на бедняците зачестяваха и това го тревожеше. Преживяха сурова зима и нарастващият брой на просяците се превръщаше в сериозен проблем. По принцип полицията си затваряше очите за просията и скитничеството, макар законът да ги забраняваше. Предвид новите обстоятелства обаче Морпа реши да разпореди няколко зрелищни ареста, за да сплаши останалите.
Положението в града отговаряше на целите му. Едва ли не всеки ден се появяваха нови подигравателни песнички и памфлети. Разпространяваха ги в колежите и в университета, по улиците и пазарите, из парковете. Не му беше трудно да пуска нови слухове по адрес на маркизата, които се разнасяха из града с невероятна бързина. Морпа беше убеден, че кралят ще остане силно впечатлен от новината за непопулярността на метресата му. Луи обичаше народа си и не би проявил равнодушие към мнението му относно любовницата си.
Графът изпи чая и изпита облекчение от настъпилото успокоение в стомаха и нервите му. Ще дочете доклада и ще си легне.
В късния следобед Жан четеше ръкописа на неизвестен млад поет, изпратен ѝ от Кребийон с молба да се застъпи за него, ала не успяваше да се съсредоточи върху текста. Мислите ѝ отново и отново се връщаха към разговора с Пари дьо Монмартел и Льо Норман дьо Турнем. Двамата дойдоха при нея рано сутринта, за да ѝ съобщят какво са узнали за Валери. Всичките ѝ документи и свидетелства били фалшиви. Никога не била работила в дома на италианска херцогиня, нито при друга дама. "Сигурно съм била сляпа", укоряваше се Жан. Сега си припомняше при колко много случки би трябвало да заподозре, че нещо не е наред. Начинът, по който момичето сресваше косата ѝ или подреждаше тоалетната масичка, показваше липса на опит, но тя харесваше тъкмо личното отношение и нетрадиционните похвати на младата камериерка.