Жан въздъхна и остави ръкописа. Освен това Пари дьо Монмартел и Льо Норман дьо Турнем бяха открили, че момичето произхожда от обедняло благородническо семейство. Според слуховете баща ѝ бил арестуван заради контрабанда на сол, но и той, и делото бяха изчезнали безследно. Следите на бащата и дъщерята се губеха. Едва ли щяха да ги намерят.
Двамата ѝ съобщиха също, че Софи се е върнала в Лотарингия и в момента работи при някакви местни благородници. Жан, която изпитваше угризения на съвестта, се успокои донякъде от новината.
Време беше да повика мадам Дю Осе, за да се преоблече – в шест кралят даваше в официалните зали прием за чуждестранните посланици и пратеници.
Барон фон Книпхаузен, посланик на Австрия, се потеше обилно – с оглед на могъщата му фигура това не беше учудващо. Жан отвори ветрилото си и се усмихна учтиво, докато се мъчеше да следва хъркащия му френски с ужасно твърд акцент. Малките му кръгли очички се впиха дръзко в деколтето ѝ и усмивката бързо замръзна на устните ѝ. Как смееше да я унижава така! Жан открай време не понасяше прусаците, и то не само заради нечестното им поведение и навика им постоянно да сменят фронтовете по време на войната, а и защото пруският крал Фридрих II много обичаше да пуска груби шеги по неин адрес.
– Моля да ме извините за момент, бароне...
– Но разбира се, маркизо – прусакът улови ръката ѝ и я погледна жадно. – Позволете, впрочем, да ви уверя, че сте безкрайно красива жена. Ако един ден кралят насочи интереса си другаде, аз... – не завърши изречението, само се засмя многозначително.
– Веднага щом това се случи, аз ще постъпя в манастир, мосю – отговори твърдо Жан и издърпа ръката си. Кимна му студено и се отдалечи.
За бога, как е възможно някои мъже да се държат така невъзпитано! Следващия път щеше да се скара сериозно с Волтер, който по необясними причини харесваше прусаците и Фридрих II непрестанно го канеше да му гостува. Само небето знаеше как изискан дух като Волтер общуваше с такива грубияни.
Жан размаха ветрилото си и в същия миг срещна погледа на граф Дьо Морпа, който стоеше само на няколко крачки и очевидно я наблюдаваше. Където и да отидеше тя, той се появяваше много скоро. Демонстративно му обърна гръб и се запъти към краля, който стоеше в другия край на залата и разговаряше със саксонския и испанския посланик.
Тема на разговора беше предстоящият мирен конгрес. Луи жадуваше преговорите за мир най-сетне да започнат, но положението беше много сложно. В някои части от Европа все още воюваха – в Нидерландия маршал Дьо Сакс тъкмо се готвеше да атакува Маастрихт, – но държавите вече бяха започнали да преговарят една с друга за връщането или преразпределението на завоюваните с толкова усилия територии. За учудване на Жан Луи не възнамеряваше да задържи новите си владения.
– Ще сключа мир като крал, а не като търговец с държави – обясни ѝ той вечерта, когато останаха сами.
– Това означава ли, че сте готов да се върнете към статуквото?
– Да. Не искам да присъединя нови територии към Франция, а да постигна траен мир и равновесие на силите в Европа.
– Значи ще се откажете от градовете, които превзехте в Нидерландия?
Луи кимна.
– Ако ги запазя, споровете с англичаните ще продължат.
– Но всички славни сражения, всички усилия, които положихте... – Жан беше дълбоко впечатлена от благородството на своя крал, ала не допускаше, че маршал Дьо Сакс ще се зарадва да чуе как ще се наложи да изтегли войските си от завладените градове и ще ги върне в ръцете на неприятеля.
Луи разбра какво става в сърцето ѝ.
– Вижте, всяко ново завоевание носи полза, но тя е кратковременна. Територията на Франция е максимално разширена. Ако кралството ми стане още по-голямо, ще ми е по-трудно да го управлявам и да се грижа за сигурността на поданиците си. И сега си имаме проблеми с колониите... да не говорим, че не е законно.
Жан се замисли. Луи имаше право – моралните аспекти на войната също бяха важни, Франция се бе намесила в спора за австрийското наследство главно за да не застраши равновесието в Европа и да не допусне англичаните и австрийците да станат прекалено могъщи. Следователно Луи имаше право да постави под въпрос законността на завоеванията си. Тя си спомни, че през детските и младежките му години кардинал Дьо Фльори упорито му е повтарял колко важен е мирът за доброто на народа и страната му. Това убеждение стоеше в основата на възгледите му. Фльори му бе внушил да управлява според принципите на великия му предшественик свети Луи. Религиозните убеждения и възпитанието, получено от сегашния френски крал, изискваха да върне завладените области, към които не можеше да има законни претенции. Жан му се възхищаваше за тези морални принципи.