– Ще бъда честен, маркизо... – започна колебливо той. – След внимателно разследване и като имам предвид резултатите от последните седмици, вече съм сигурен, че следите водят от Париж към "Версай". Някой плаща на този уличен певец и на други като него да разпространяват злостни клевети по ваш адрес.
В кабинета се възцари тишина.
– Наистина ли смятате, че престъпникът идва от Двора? – попита с учудващо спокойствие Жан.
Берие кимна.
Пари дьо Монмартел бе изказал същото предположение. Да, двамата имаха право. Парчетата от мозайката изведнъж заеха местата си и оформиха цялостната картина. Тя просто не искаше – по-точно, страхуваше се да повярва, че разпространението на песните и карикатурите в Париж е свързано със случващото се във "Версай": анонимните писма, избухналата фиола, изчезването на Валери. Подозрението беше чудовищно, но вярно. "Не за първи път се оказва, че съм твърде лековерна и не съм дорасла за интригите в двора", укори се горчиво Жан.
– Веднага трябва да предприемем нещо! – извика възбудено Льо Норман дьо Турнем.
Жан кимна. След малко посочи веществените доказателства.
– Уведомихте ли министър Морпа за арестите и за всичко това?
Полицейският лейтенант поклати глава.
– Не, маркизо, още не. Вероятно няма да ме разберете, но ще ви кажа само, че в Министерството на полицията често изчезват важни доказателствени материали. Сметнах за по-подходящо първо да узнаете вие.
– Много съм ви благодарна, мосю Берие – отвърна любезно Жан и се усмихна. – Смятам обаче за редно да уведомите не само министъра, а и Негово Величество.
Берие не успя да скрие ужаса си.
– Не, маркизо! Министърът никога няма да ми прости, ако подкопая авторитета му по такъв начин. Това със сигурност ще ми струва поста.
Жан се усмихна и приглади полите си.
– Няма да подкопаете авторитета му, мосю Берие. Сигурна съм, че самият министър ще ви нареди незабавно да уведомите краля. Вярвайте ми...
Идеята се бе оформила за секунди в главата ѝ. Луи трябваше да узнае какво става в Париж. Ако Берие занесе памфлетите на граф Дьо Морпа, министърът положително ще ги потули. За съжаление полицейският лейтенант нямаше право да подмине своя началник и да се обърне директно към краля. Тя също не можеше да разкрие истината на Луи, защото щеше да изложи мосю Берие – той бе извършил наказуемо деяние, предавайки тайна полицейска информация на Пари дьо Монмартел и на кралската метреса.
Оставаше само едно решение. Берие трябваше да получи заповед от самия Морпа и спокойно да докладва на краля.
Планът ѝ не беше труден за изпълнение. Жан знаеше, че в края на седмицата графът ще замине за Орлеан. Берие ще му изпрати куриер, който ще се яви при министъра в събота вечерта. Морпа вероятно няма да отиде лично във Версай, а ще прати куриера обратно с нареждане до полицейския лейтенант да изчака завръщането му. С малко късмет и с помощта на мосю Жанел, генералния директор на пощите, ще подменят писмото с друго, в което Морпа ще помоли своя главен полицейски лейтенант незабавно да уведоми краля. Подмяната ще се извърши на някоя от пощенските станции, където куриерите сменят конете. Мосю Берие ще се сдобие с убедително доказателство, че е уведомил министъра и е изпълнил разпореждането му. Морпа безспорно ще разбере, че са го изиграли, но няма как да предприеме мерки срещу Берие.
Пари дьо Монмартел и Льо Норман дьо Турнем веднага одобриха плана ѝ. Лесно ще фалшифицираме печата и почерка – увери я банкерът. Жан-Батист, довереният копист на Жанел, ги умеел тези неща.
Планът ѝ успя напълно. Морпа получи писмото на Берие в събота вечер и незабавно му изпрати отговор с недвусмислената заповед да не предприема нищо до понеделник. Хората на Пари дьо Монмартел подмениха писмото в пощенската станция Ла Вале, докато куриерът обядваше, а палтото му го чакаше на гърба на коня.
В неделя сутринта, още преди изгрев слънце, главният полицейски лейтенант на Париж получи фалшифицирания отговор на министъра. Зарадван, той незабавно изпълни заповедта на Морпа и отиде във Версай, за да разкаже на краля какви обиди по адрес на величеството се разпространяват в Париж.
Пътуването от Орлеан до Версай премина повече от неприятно: изровени пътища, дъжд и бандити, които за щастие се разбягаха, виждайки герба на министъра и въоръжените му придружители. Граф Дьо Морпа въздъхна облекчено, когато най-сетне съзря двореца през прозорчето на каретата. През последния час беше задрямал и сега се опита да раздвижи скованите си, изстинали крайници.
Факли осветяваха палата. "Версай"! И след повече от 30 години дворецът сияеше със същото величие и великолепие като при първото му посещение – тогава беше малко момче и бе дошъл тук с баща си.