Луи се ядоса още повече.
– Лъжете се, мадам. Ако бяхте метреса на друг, нямаше да сте обект на присмех и подигравка! – почти извика той.
Жан кимна. Той беше абсолютно прав и това я караше да се чувства още по-виновна, задето не му е казала цялата истина.
– Простете ми, сир, но има още една причина, поради която си мълчах.
Вече нямаше връщане назад.
Луи я погледна изпитателно.
– Продължавайте!
– Според мосю Берие авторът на карикатурите и песните е от Двора. Аз също вярвам в това, защото от много време получавам анонимни писма с подобно съдържание.
– Какво искате да кажете?
Жан стисна зъби. Не бе очаквала разговорът да е толкова труден.
– Подозирам кой е авторът... – изпъна рамене и заключи твърдо: – Граф Дьо Морпа!
– Не!
В първия момент Жан си помисли, че е направила грешка. Май не биваше да произнася името на министъра... Ала тя събра сили и се приближи още към Луи.
– Повярвайте ми, сир, не бих обвинила никого без основания. Този човек застана срещу мен още от самото начало. Той е интелигентен и разполага с възможности да унищожава доказателствата. Никой не смее да го изобличи публично. И главното – той знае колко много означава за вас обичта на народа ви!
Луи поклати глава.
– Графът работи за мен от трийсет години. Баща му е работил за регента, дядо му е служил на моя прадядо... Не би посмял да извърши подобна подлост!
– Сир... – Жан падна на колене, така очите ѝ бяха на едно ниво с неговите. – Веднъж вече едва не сте прогонили граф Дьо Морпа от Двора, нали? Защото се е скарал с предишната ви метреса, херцогиня Дьо Шатору. Само преждевременната ѝ смърт е спасила Морпа от заточение, права ли съм?
Луи мълчеше.
Жан пое дълбоко дъх и хвърли последния си коз:
– Мнозина в Двора твърдят, че херцогинята не е починала от естествена смърт...
Луи я погледна изумен, но тя усети, че пак отказва да ѝ повярва.
– Откакто получих пакетчето с фиолата, живея в постоянен страх и с мен да не се случи нещо подобно – завърши тихо Жан.
– Наистина ли вярвате, че някой се стреми да ви отнеме живота?
Тя кимна решително.
Луи мълча дълго.
– Дайте ми доказателства – помоли най-сетне той. – Искам доказателства, че граф Дьо Морпа наистина е автор на тези клеветнически писания и се е провинил и в друго отношение. Преди това не мога, а и не искам да предприема нищо срещу него.
В гласа му звучеше властност, но лицето му изведнъж стана много уморено.
Както бе очаквал Берие, министърът го повика още на следващата сутрин. Дългият коридор с каменна настилка към служебните помещения беше пълен с просители.
– Нека веднага да се разберем – започна Морпа, който правеше утринния си тоалет и изобщо не си даде труда да го поздрави. – Ще се погрижа да изгубите поста си. Децата ви и всички членове на семейството ви никога няма да получат работа на територията на Франция. Обещавам ви го, сьор Берие. Но първо искам да разбера... от чисто любопитство... – обърна се към полицейския лейтенант с бръснача в ръка и воднистите сини очи го пронизаха като две стрели – ... как посмяхте да покажете памфлетите на краля въпреки изричната ми заповед?
Берие се изпоти целият.
– Простете, графе, но не ви разбирам... Самият вие ми наредихте да постъпя така!
– Как смеете да ме лъжете в очите?
– Не, мосю, не ви лъжа! – По дяволите, къде бе дянал писмото? Берие зарови възбудено в папката, която носеше подмишница. Ръцете му трепереха неудържимо. – Моля заповядайте, мосю – рече с пресекващ глас той, когато най-сетне намери писмото от министъра.
Морпа не отрони нито дума. Почеркът беше съвсем същият, печатът също.
– Откъде го имате? – попита дрезгаво той.
– Донесе ми го куриерът от Орлеан!
Министърът го изгледа недоверчиво.
– Не си въобразявайте, че ще ме измамите! Ще разбера дали говорите истината – отсече накрая той и стана от стола. – И ще ви държа под око!
Берие се оттегли с омекнали колене. Беше започнал да разбира какво се е случило в действителност. Без да каже дума повече, графът премина към задачите за деня. Поиска всеки ден да получава доклад от Париж.
– Ще арестувате всички подозрителни и ще се отнасяте с подобаваща строгост към всяко лице, заподозряно в клевета срещу Негово Величество – заключи той. За маркизата не спомена нищо.
48.
Граф Дьо Морпа се постара да покаже на краля, че е достоен да изпълнява длъжността си и Париж е изцяло под негов контрол. Полицията арестува десетки улични певци, продавачи по пазарите и студенти, хванати да пеят песни и да рецитират стихове. Истинските автори и подбудителите на клеветническите памфлети обаче останаха неизвестни.