След като седмици наред беше премълчавал пред краля враждебността на парижани, сега Морпа правеше точно обратното и това явно му доставяше удоволствие. Всеки ден показваше на краля нови стихове и текстове на песни, злобно подиграващи метресата му.
Жан кипеше от гняв, защото ѝ беше ясно какво цели Морпа с това поведение. Двамата с министъра вече не се стараеха да прикриват взаимната си враждебност. Вече целият Двор знаеше, че се мразят. Само Луи пренебрегваше напрежението между нея и графа. Това беше в характера му и Жан съзнаваше, че той няма да предприеме нищо срещу своя министър, защото въпреки всичко продължава да цени работата му. Следователно налагаше се бързо да намери доказателства за вината на Морпа.
Постепенно арестите и строгостта на полицията започнаха да дават резултат. Парижани вече не получаваха нови памфлети, нямаше кой да изпълнява нови песни срещу маркизата. През октомври 1748 г. започна Мирният конгрес в Аахен и хората в страната се изпълниха с надежди за бъдещето. Макар и бавно, настроението в Париж се подобряваше.
Луи остана твърд в решението си да подпише мирния договор като крал и да върне завзетите територии. Европейските страни изявиха готовност да признаят претенциите на Мария Терезия към трона и да приемат съпруга ѝ Франсоа дьо Лорен като император. При установяването на новите граници се взе решение страните да се завърнат към статуквото – с изключение на Силезия. Франция се задължи да признае протестантското наследство на Англия. Възражения възникнаха единствено срещу искането на англичаните от Франция да бъде изгонен Бони принц Чарли, наследник на Стюартите, който след поражението от Къмбърленд бе потърсил убежище в страната.
Макар и неохотно, кралят се съгласи и с тази последна точка, защото интересите на Франция изискваха мир с Англия. Продължаващите конфликти и морски битки затрудняваха търговията, а френската военна флота беше твърде слаба, за да се изправи срещу англичаните.
– Знам, не е особено почтено да гоним принца от страната – призна Луи пред Жан, – но трябва да призная, че и аз не бих търпял британците да дадат убежище на френски принц с претенции към моя трон.
– О, принцът положително ще намери убежище в друга страна – отговори ведро Жан.
Тя познаваше Бони принц Чарли – двамата се бяха срещали няколко пъти в Двора. Той очевидно не беше особено огорчен от бягството и емиграцията си. Само месеци след като стотици, дори хиляди смели шотландци загинаха за него в сражението при Кулодън или паднаха в английски плен, той мислеше единствено за забавленията си в Париж.
– Май не го цените особено – отбеляза с усмивка Луи.
– Не твърдя това, защото не се познавам отблизо с него, но ако трябва да съм честна, принцът ми изглежда доста... лекомислен.
Луи се засмя, но бързо стана отново сериозен.
– Е, въпреки това е принц, а Стюартите винаги са имали близки връзки с Франция. В момента обаче мирът с Англия е много по-важен за страната ни.
Държавният съвет и Дворът приеха по различен начин резултатите от мирните преговори. Маркиз Дьо Пюизиол и Машо д'Арнувил одобриха споразумението, ала военните и министърът на войната останаха ужасени. По тази точка маршал Дьо Сакс, граф Д'Аржансон и принц Дьо Конти по изключение се оказаха на едно мнение. И тримата приеха трудно, че се налага да върнат на неприятеля завзетите с толкова усилия градове. Ала никой не посмя да изкаже мнението си пред краля.
Само един човек в Двора не запази гледната си точка в тайна – херцог Дьо Ришельо. През декември той се върна от експедиция в Генуа и оттогава се държеше като войнолюбив пълководец.
– Наистина ли ще се откажете от всички територии, завладени от френската армия, сир? – попита той само няколко дни след завръщането си.
След лова двамата с краля похапваха в един от павилионите в парка.
Луи кимна и отпи глътка вино.
– Да. Искам траен мир за Франция.
Граф Дьо Морпа, също заел място на масата, се обърна към Ришельо с видимо пренебрежение:
– Дори да си оставим само едно парченце земя в Нидерландия, ще имаме постоянен конфликт с Англия.
Ришельо го изгледа презрително, но се въздържа от коментар.
Жан наблюдаваше двамата мъже с нарастващ интерес. Не че се радваше особено на завръщането на Ришельо, но предпочиташе откритата арогантност и дързостите на херцога пред потайното коварство на графа. Засега Морпа проявяваше голяма сдържаност към нея, но тя не се заблуждаваше от поведението му. Министърът продължаваше да се бори за отстраняването ѝ – усилията му бяха повече от ясни. В момента мълчеше, но това беше затишие пред буря.