Принц Дьо Конти излезе от играта и мястото му зае графиня Дьо Перио, една от придружителките на Ришельо. Всички сложиха облозите си на масата, графинята раздвижи ръка и уж неволно помете с ръкава си една от монетите на краля.
– Божичко, колко съм несръчна! – изписка тя и се наведе да вдигне монетата. Направи го съвсем бавно, за да позволи на Луи да види пищното ѝ деколте. Кралят очевидно хареса закръгленостите ѝ, защото се усмихна. Младата дама му връчи монетата. – Извинете ме, сир...
– Няма нищо, мадам...
– Мадмоазел, Ваше Величество, мадмоазел графиня Дьо Перио – отвърна със сладък гласец младата дама.
– Благодаря ви, мадмоазел Дьо Перио.
Жан стисна ветрилото си. Никога нямаше да престане да се учудва на безсрамието, с което тези жени правеха аванси на краля. И то в нейно присъствие.
Сякаш усетил за какво мисли тя, Луи се обърна, взе ръката ѝ и я вдигна към устните си.
– Днес изглеждате прелестно, мадам. Казах ли ви вече колко сте красива? – Одобрителният му поглед се плъзна по роклята от бял атлаз и сложната прическа, в която блестяха сапфири.
– Благодаря ви, сир.
Мадмоазел Перио се усмихна кисело. Играта продължи.
Ришельо се наведе към Жан с предизвикателно святкащи очи.
– Моите комплименти, маркизо – произнесе с тих глас той. – Не очаквах при завръщането си да ви заваря все още във "Версай". Както вече съм казвал, вие очевидно притежавате неподозирани таланти.
– За разлика от вас, херцоже. – Жан се усмихна любезно и отвори ветрилото си. – Ако това е всичко, което имате да предложите – тя хвърли ироничен поглед към пищното деколте на мадмоазел Дьо Перио, – ще се окаже, че неприятелите ви са били прави. Напразно се стремите да достигнете висотата на своя правуйчо, кардинала.
Очите му потъмняха, но в следващия миг той се засмя гърлено.
– Ще видим, маркизо.
Доктор Кесне ѝ предписа укрепващи отвари.
– Чисто профилактично – обясни лекарят.
Била в отлично здраве, увери я той. Жан предположи, че ѝ дава лекарствата главно заради нервите – тя живееше в постоянен страх да не би пак да претърпи спонтанен аборт.
Доктор Кесне се опитваше да я успокои. Препоръча ѝ да спи много, да избягва вълнения и да живее с мярка както досега. Не ѝ забрани да участва в представленията, само я посъветва да не се напряга прекалено много. След два месеца, през март, сезонът щеше да приключи и понеже играеше главната роля в почти всички пиеси, Жан се зарадва, че не се налага да спре преждевременно. Не искаше състоянието ѝ да стане известно – двамата с Луи и този път се разбраха да държат бременността ѝ в тайна възможно най-дълго. Жан се довери само на графиня Д'Естрад – тя се бе проявила като вярна приятелка след предишния ѝ аборт. Но първо я закле да не казва на никого.
Както и при предишната си бременност Жан се чувстваше великолепно. За доброто ѝ състояние допринасяше и фактът, че откакто Берие разказа на краля за памфлетите в Париж, тя бе получила едно-единствено анонимно писмо. Очевидно граф Дьо Морпа, усетил промененото отношение на краля, проявяваше предпазливост.
Много ѝ се искаше да вярва, че укорите на краля са били достатъчни да накарат Морпа да се вразуми. Ала не мина много време и тя разбра, че той никога няма да се примири с нея. Това се случи по време на вечеря в частните покои на краля, където допускаха само избрани придворни.
– Според мен Мармонтел е много талантлив млад автор. Трагедиите му са прекрасни – сподели Жан с херцог Дьо Ниверни. – Ако мога да направя нещо за мосю Мармонтел, моля веднага да ми кажете.
Тя седна и с грациозен жест оправи диплите на розовата си пола. Едва тогава забеляза върху чинията си тъничък свитък хартия, завързан с красива панделка и запечатан с миниатюрен печат.
– О, изненада! От вас ли е, сир?
Луи разговаряше с херцог Дьо Ришельо и учудено поклати глава.
Жан се усмихна, сигурна, че той просто иска да я държи в напрежение. Любопитна да види подаръка на краля, тя развърза панделката, счупи печата и прочете посланието, написано с едри букви:
"Помнете – гнилите корени цвят не раждат."
Усмивката замръзна на устните ѝ и Жан побърза да прибере писмото в чантичката си. Луи очевидно забеляза, че нещо не е наред.
– Добре ли сте, мадам?
Тя кимна. Пулсът ѝ се ускори, но си заповяда да не губи самообладание.
– Но да, сир...
– Неприятна вест ли получихте? – попита от другия край на масата граф Дьо Морпа.
Жан бавно обърна глава към него. Във воднистите сини очи светеше коварство. Ако досега все пак изпитваше някакви съмнения, че именно той е авторът на анонимните писма, в този момент те се разсеяха без остатък.