Кралят отдавна говореше за обновяване на данъчната система, но ако наистина бе решил да посегне на привилегиите на аристокрацията и клира, мнозина щяха да го обвинят в ерес.
Луи подсвирна на кучетата и те се втурнаха напред по алеята.
– Засега мосю Машо д'Арнувил работи върху реформата тайно. Ще изчакаме и ще видим как финансовият съвет ще приеме предложенията му.
Жан кимна замислено. Направи ѝ впечатление, че щом някое от кучетата се приближи, белият кон се извръща надясно. Все по-трудно ѝ се удаваше да го укроти. "Да не е болен", запита се разтревожено тя.
– Хайде, стига... какво ти става днес?
В този миг едно от кучетата профуча покрай тях и докосна коня. Албоен изцвили стреснато и се вдигна на задните си крака. Жан съобразително стегна юздите, но вместо да стъпи на предните си крака, уплашеното животно подскочи и препусна по алеята. Тя изпищя и отчаяно се опита да се задържи на седлото, докато конят галопираше като бесен.
– Помощ!
Само след минута се плъзна от седлото, изгуби опора, описа висока дъга във въздуха и падна на земята.
Силният удар я зашемети. Имаше чувството, че си е изпочупила всички кости. Положи огромни усилия, за да си поеме дъх. Друга част от нейното аз забеляза как Луи скача от коня и се навежда над нея с ужасено лице.
– Жан!
Помогна ѝ да се изправи на крака и тя се опита да стъпи здраво на земята, но ѝ се зави свят. Синият жакет на Луи се разми пред очите ѝ. Жан стисна зъби и погледна в разтревоженото лице на краля.
– Ранена ли сте?
– Нищо ми няма – произнесе с мъка тя и се опита да се усмихне, ала пак ѝ се пригади. Болките станаха непоносими. Усещаше долната част на тялото си като откъсната. Погледна се и изплака отчаяно. По светлата пола на костюма за езда бързо се разпростираше червено петно.
– Господи, не!
Той проследи погледа ѝ и се обърна към гвардейците.
– Бързо, повикайте лекар! Веднага!
Жан потъна в черен мрак.
По-късно си спомняше само откъслеци от този ужасен ден. Главата ѝ, положена в скута на Луи, шишенце с амоняк под носа ѝ, грижовни ръце я полагат в постлана с мека материя кола. Отново и отново тъмните, изпълнени с болка очи на краля и гласът му: "Всичко ще се оправи! Всичко ще се оправи!". И двамата обаче знаеха, че нищо няма да се оправи. Разкъсващите болки отново я тласкаха в черния мрак.
По-късно в спалнята ѝ. Лекари, много лекари. Не само доктор Кесне, а и останалите кралски лекари. Помолиха Луи да излезе. Камериерки тичаха напред-назад с кани гореща вода и окървавени кърпи. От нея ли идваше цялата тази кръв?
Мадам Дю Осе държеше ръката ѝ и по бузите ѝ се стичаха сълзи.
Жан отново изгуби бебето.
Върху нея падна черна сянка, влезе в тялото ѝ и стигна чак до сърцето. Още една загуба. Най-болезнената от всички досега.
След три дни висока температура и гърчове Жан потъна в дълбок сън, който я дари с милостта на забравата. Много хора бдяха до леглото ѝ: графиня Д'Естрад, херцогиня Дьо Бранка, Абел... Луи държеше ръката ѝ. Температурата спадна и болката се върна, завладя я като пламтящ огън, разпростря се по цялото ѝ тяло. Измъчваше я чувство за вина. Защо излезе на езда в нейното състояние? Тя беше виновна за смъртта на нероденото дете. Защо не умря заедно с детето си?
Минаха дни. Жан продължаваше да се чувства изтощена и болна. Мисълта, че трябва да стане и да продължи да живее както досега, я ужасяваше. Едва навършила 27 години, тя се чувстваше безсилна като старица. Лежеше и апатично понасяше всичко, което правеха с нея. Даже Луи не беше в състояние да ѝ даде утеха.
Две седмици след падането графиня Д'Естрад седна до леглото ѝ и започна да я укорява:
– Мила, не бива да живеете само с болката. Това състояние не може да продължава вечно.
Жан се взираше в копринените завеси на леглото и мълчеше. Неспособна да понесе дълго строгия поглед на графинята, скри лице в шепи.
– Защо? Защо ми отнеха детето, което желаех така силно? – изплака горчиво тя.
Графинята я помилва по косата.
– Беше случайност. Трагична злополука.
– Сякаш се е откъснало парче от мен – продължи отчаяно Жан. Изпита усещането, че в нея се е отворил шлюз и цялата ѝ болка избива навън. – Толкова исках дете от Луи! – изплака тя. – Понякога... понякога се питам дали Бог не иска да ме накаже!
– О, не! Недейте така, маркизо!
Двете жени се обърнаха стреснато към вратата. На прага стоеше Луи.
– Тук едно мило същество много иска да ви види, мадам – рече нежно той и поведе малката Александрин към леглото на майка ѝ.
– Маман!
Жан се надигна във възглавниците.