– Детенцето ми! Ангелчето ми! – Едва в този миг осъзна, че през последните две седмици изобщо не е помислила за дъщеря си.
Малката се хвърли в ръцете ѝ с присъщата си буйност.
– Болна ли си, мамо?
Жан безмълвно поклати глава.
– Защо плачеш тогава? – учуди се малката.
– Защото много ми липсваше, съкровище – отговори Жан и я притисна още по-силно до гърдите си, докато по бузите ѝ се търкаляха едри сълзи.
Погледна към Луи над главата на Александрин и видя, че кралят се усмихва.
Още от самото начало мосю Берие се усъмни, че Себастиен крие нещо. Докато го разпитваше, конярят заекваше и усукваше края на ризата си. Държеше се, сякаш лично е бутнал маркизата от гърба на коня, но и той потвърди думите на ротмистъра и на главния коняр: белият кон бил най-възрастният и най-кроткият в конюшнята на маркизата. Нищо не било в състояние да го извади от равновесие. Този ден обаче нещо бе станало с животното и Берие беше сигурен, че Себастиен знае защо. Затова реши да отведе момъка в Париж. Друга обстановка по време на разпит обикновено правеше чудеса. И в този случай опитът му се потвърди. Себастиен едва не се разплака, когато го доведоха в полицията – очевидно беше слушал страшни истории за Бастилията и за жестоките методи на разпит. Лесно щяха да му измъкнат всичко, което знаеше.
– Хайде, момко, признай! Сигурно си сложил нещо в храната на старата кранта. Някой ти е платил за това, нали?
Себастиен зяпна ужасено.
– О, не! Никога не бих постъпил така, повярвайте ми!
– Не ме прави на глупак – отвърна грубо Берие. – Сложил си нещо в храната на животното, нали?
– Не съм! Моля ви, повярвайте ми! – Бедният момък захълца отчаяно и съвсем тихо призна: – Случи се друго.
Берие наостри уши.
– Какво друго?
Себастиен подсмръкна.
– Намерих нещо в колана на седлото...
Полицейският лейтенант остана много учуден, ала само след миг недоверието му се събуди.
– Защо ми го казваш едва сега?
– Защото ме беше страх мосю Августин, главният коняр, да не ме изхвърли от работа, като разбере, че не съм проверил повторно колана на седлото – отговори с треперещ глас момъкът и разказа на полицейския лейтенант какво се бе случило през онзи следобед. Как го повикали навън и как на връщане забелязал бягаща сянка и чул шум от преобръщане на кофа. – След като върнахме Албоен в обора, намерих в колана на седлото нещо лошо... стоманено острие...
Полицейският лейтенант кимна мрачно. Момъкът беше прав – никой нямаше да повярва на историята му.
– И ти изхвърли острието, за да не те обвинят, така ли?
Себастиен се поколеба, но после поклати глава.
– Не. Тук е, у мен.
И започна да изпразва джобовете си пред очите на Берие. Дебел черен конец, монета, треска, с която вероятно си чистеше зъбите – и желязно острие.
Берие бързо скри учудването си и посегна към уликата. Поради натиска на колана острието се е забивало все по-дълбоко в плътта на бедното животно. Нищо чудно, че се е изнервило.
Момъкът продължаваше да го гледа със страх като заек в капана.
– Вярвам ти, затова ще те пусна да си вървиш, но при едно условие.
Зарадван, Себастиен кимна.
– Няма да казваш на никого за острието! На никого, чуваш ли? Случката трябва да си остане между нас!
Полицейският лейтенант остана доволен, че инстинктът му отново не го е подлъгал. Банкерът Пари дьо Монмартел се бе обадил да му разкаже за злополуката и да го помоли да разследва случая дискретно, без да уведомява граф Дьо Морпа.
– Разбрахме ли се?
– Да, мосю, ще си мълча – обеща твърдо Себастиен.
Животът е въпрос на навик. Или поне повечето неща от живота. Човек свиква и с доброто, и с лошото – с добрите и красивите неща бързо, с лошите малко по-бавно и неохотно, но с времето се пригажда и към тях. Така стана и с Жан. Тя свикна с враждебността на придворните, проявила се още при влизането ѝ в Двора. Стана нечувствителна към обидите. Анонимните писма, подигравателните стихчета и песни вече не я нараняваха както преди. В известна степен самата тя прояви готовност да се примири с тях. Бе готова да плати тази цена за всичко прекрасно, с което я даряваше любовта на краля.
За съжаление враговете ѝ не си останаха само с писмата и песните. Доказателството се намираше в ръцете ѝ, между палеца и показалеца на дясната ѝ ръка. Даже без натиск стоманеното острие ѝ причиняваше болка. Живо си представяше как се е измъчвал Албоен, когато металът се е забивал в хълбока му. Това мъничко парче метал беше причината за спонтанния ѝ аборт. Жан не се усъмни нито за миг, че виновникът е граф Дьо Морпа. Той се бе опитал да я убие и замалко да успее! Натъртванията по тялото ѝ още личаха, но най-страшна беше загубата на очакваното е такъв копнеж бебе! Отново болка изгори сърцето ѝ. Все още се чувстваше слаба и нямаше никакво желание за живот. Доктор Кесне ѝ обясни, че е изгубила много кръв, и я помоли да се щади повече.