Херцогиня Дьо Бранка отдавна се чудеше какво всъщност свързва двете жени. Представиха ги в двора по едно и също време, а се познаваха от Париж, понеже графиня Д'Естрад беше братовчедка на съпруга на маркизата. Дотук с общото между двете. Те се различаваха не само външно и по характер, но и по мястото си в Двора, да не говорим за влиянието им. "Колкото и да не харесваме произхода на маркизата, все пак тя е официална метреса на краля", каза си херцогинята. А след прогонването на Морпа целият двор разбра какво влияние има тя върху него. Докато графинята, макар и от аристократично семейство, беше просто една от многото дами във "Версай". Хората я познаваха само като приятелка на маркиза Дьо Помпадур и понякога се смееха на злобните ѝ шеги. "Всичко това създава опасна предпоставка за завист и ревност – прецени херцогиня Дьо Бранка, – но странно как така умна жена като маркизата не го осъзнава." Начинът, по който се отнасяше към графинята, показваше, че ѝ се доверява сляпо и изобщо не забелязва настъпилата промяна. Нима наистина не подозираше нищо?
Херцог Дьо Ришельо очевидно бе уловил погледа на херцогинята.
– Да, да, всички ги мислят за най-добри приятелки... Истината обаче е друга: маркизата държи змия в пазвата си.
Херцогиня Дьо Бранка го изгледа смаяно. Дали и той бе научил онова, което знаеше тя?
52.
Луи замислено въртеше перото между пръстите си. На масата пред него лежаха разгърнати плановете на двореца "Белвю", купен за Жан миналата година, защото гледката много хареса и на двамата, но той почти не ги поглеждаше. Очевидно мислите му витаеха другаде. Само по себе си това беше много учудващо, защото кралят обичаше да разглежда строителни планове. Жан го наблюдаваше внимателно. От няколко дни дълбоки бръчки прорязваха красивото му лице. Причината беше катастрофалната финансова ситуация на страната. Войната не само бе изчерпила държавната хазна, а и я беше натоварила с огромен дълг, който нямаше как да се плати с обичайните приходи. Същевременно граф Дьо Руй, новият министър на флота, всеки ден настояваше пред краля да започне строеж на нови кораби. Защото Франция беше длъжна да се подготви за бъдещите морски битки с англичаните.
Въвеждането на нов данък изглеждаше неизбежно. Ала народът и без това беше в ужасно положение.
– Обмисляте предложенията за новия данък, нали? – попита тихо Жан.
Преди няколко дни Машо д'Арнувил бе представил на краля окончателните си предложения – след като седмици наред изслушва най-различни съвети и мнения, а после членовете на Държавния съвет обсъдиха идеите му.
Луи кимна мрачно.
– Смятам да разреша на мосю Д'Арнувил да определи двайсетпроцентов данък.
– Данъкът е справедлив – кимна спокойно Жан. – Една пета от доходите от имуществото не е толкова много.
Жан знаеше не по-зле от краля, че данъкът е справедлив, но и опасен, защото предвиждаше облагане и на привилегированите съсловия – аристокрацията и клира. Финансовият министър възнамеряваше да обложи с данък доходите от земята, търговията и натрупаното богатство, но не засягаше надниците на работниците и приходите на дребните селяни и арендатори.
Луи въздъхна и остави перото.
– Наясно съм, че данъкът ще срещне съпротива. Особено клирът ще се разгневи ужасно... но това е за доброто на Франция и моята воля е да го въведем възможно най-скоро.
Жан помилва ръката му.
– Вие сте господарят на тази страна. Аристокрацията и клирът са длъжни да ви се подчиняват. А народът ще ви бъде благодарен.
Луи кимна, ала лицето му остана непроницаемо. Посегна отново към перото, но не го взе, а се обърна към нея и я изгледа изпитателно.
– Доктор Кесне е бил вчера при вас. Какво каза?
Загрижената нежност, с която ѝ говореше, я свари неподготвена. Внезапните обрати в настроението му не преставаха да я изненадват. Само за секунди Луи беше в състояние да премине от близост и доверие към хладно пренебрежение и обратно. Внезапната интимност, появила се така изведнъж, направи двойно по-трудно намерението ѝ да не му признае истината.
– О, всичко е добре – отговори тя и се опита да се усмихне безгрижно, ала от настойчивия му поглед бузите ѝ пламнаха.
– Радвам се да го чуя.
Луи я прегърна и Жан с болка осъзна, че за нищо на света не иска да го загуби, все едно на какъв риск би се подложила с нова бременност.
– Според мен това е най-доброто място за конюшните – кралят отново се наведе над плановете за "Белвю".
Публичното оповестяване на новия данък предизвика вълнения, каквито никой не очакваше. Засегнатите недвусмислено изразиха възмущението си. Парламентаристите надаваха гневни викове. Магистратите, които също трябваше да плащат данък, отказаха да подпишат закона. Наложи се Луи да каже тежката си дума, за да разберат господата в червените роби какви са правата и задълженията им спрямо краля.