Най-силно се възмути духовенството. В парижкия дворец на кардинал Дьо Роан отново се състоя тайна среща между придворните духовници и архиепископа на Париж.
Старият кардинал беше много болен и лакеите го отнесоха в залата на носилка. За всички присъстващи беше ясно, че дните му са преброени и Всемогъщият много скоро ще го повика при себе си, а постът му ще се оваканти. Неспособен да говори, кардинал Дьо Роан само кимна с трепереща глава към Ларошфуко, отдавна спряган за негов наследник, да открие съвещанието.
– Ваше Превъзходителство сигурно ще се съгласи с мен – започна новият кардинал, след като се поклони почтително, – че ние в никакъв случай не можем да приемем облагане на клира с данък.
Ново кимване потвърди мнението на кардинала.
Бомон, архиепископът на Париж, скочи от мястото си.
– Църквата винаги е била щедра. Ние даваме предостатъчно пари за публичните разходи на краля, но това е доброволно дарение. Не сме задължени да плащаме данък, ние правим жестове на великодушие! – Очите му святкаха гневно, ръцете му бяха стиснати в юмруци. – Янсенистите ликуват! След като Парламентът одобри безбожния нов данък, наложен от онзи еретик Машо д'Арнувил, те открито изразяват подкрепата си.
Според Бомон янсенистите, които имаха многобройно представителство в Парламента, Върховният съд и парижкото кметство, представляваха най-голямото зло за Франция. Привърженици на учението на Августин, те проповядваха милост и вярваха, че човек може да спаси душата си само по Божие благоволение – ако Бог го е определил като достоен да бъде спасен. Ватиканът застъпваше друго мнение, затова още през 1713 г. папата бе издал вулата Unigenitus, с която обяви янсенизма за ерес и го забрани.
– Какво друго би могло да се очаква от Машо д'Арнувил? – обади се мрачно монсиньор Бойе. – Той е протеже на мадам Дьо Помпадур, а всички знаем какъв е произходът на тази жена. Няма съмнение на кого трябва да благодарим за тази безсрамна идея.
– Влиянието на фаворитката е опустошително – подкрепи го пламенно отец Перюсо, изповедникът на краля.
Ларошфуко много искаше да попита двамата придворни духовници защо досега не са предприели нищо срещу метресата на краля, която открито общуваше със свободомислещи философи и поети и подкрепяше издаването на произведенията им, но си замълча. Само плъзна поглед към голямата картина на стената, изобразяваща Апокалипсиса. Винаги я беше харесвал. За момент си представи братовчед си, граф Дьо Морпа, някога толкова могъщ, а сега заточен в Бурж заради онази жена. Не допусна обаче никой да забележи вълнението му.
– Съгласен съм с вас, господа. Този данък е изключително опасен. Той подкопава основите на Светата ни църква. Трябва да покажем силата си.
Докато говореше, Ларошфуко оглеждаше лицата на присъстващите. Духовенството рядко проявяваше такава решителност. И такова единство.
Жан изпусна гравьорската игла, с която работеше. Опитваше се да изработи копие на красиво гравиран полускъпоценен камък, създаден от любимия ѝ майстор Жак Ге. Кралят влезе и ядно затръшна вратата зад гърба си. Посещението на кардиналите и епископите го бе изнервило до крайност.
– Господата клирици бяха извън себе си – съобщи той с необичайно остър глас.
– Нима това ви учудва, сир?
– Да ме учудва? – Кралят се изсмя горчиво. – Знаете ли, мадам, докато слушах пламенните им речи, ме обзе чувството, че не говорим за облагане с нов данък, а за отлъчване.
– За тях разкриването на църковните имущества е равносилно на отлъчване – отвърна спокойно Жан.
Луи се отпусна в едно кресло.
– Толкова ли не разбират, че ги облагам с данък не за да се обогатя аз, а за да платим заедно дълговете на страната и за да мога да я защитавам от враговете ни и в бъдеще?
– О, сир, хоризонтът на епископите и кардиналите невинаги стига до небето – отбеляза сухо Жан. – Господата умират от страх да не изгубят привилегиите си.
Луи се намръщи още повече.
– За съжаление сте права. Точно за това става дума. Привилегиите им са от времето, когато духовенството е било изцяло освободено от данъци, но тогава свещениците живеели в бедност и доходите им зависели единствено от даренията на вярващите. За съжаление това е било много, много отдавна – заключи с въздишка той.