Жан се изправи и отиде при него. Започна внимателно да разтрива раменете му, сковани от напрежение. Знаеше, че Луи се измъчва не само от срещата с клира, а и от разговорите с членовете на семейството си, главно с кралицата и дофина. Повлияни от разгневените духовници, през последните дни те непрекъснато се опитваха да го разубедят за новия данък. Постепенно мускулите му се отпуснаха и той въздъхна доволно.
– Клирът ще има нужда от повечко време, докато свикне с мисълта за плаща данъци – утеши го нежно тя.
– Дано...
Луи стана и захвърли жакета си. Жан се усмихна и го прегърна. Той я целуна страстно, ала в следващия миг се освободи от прегръдката ѝ.
– Прощавайте, мадам, но е време да си лягаме. Умирам за сън. Денят беше ужасно изтощителен.
Без да повика камердинера си, кралят започна да се съблича.
Жан го погледна учудено, но не се възпротиви.
Времената бяха трудни. Краят на войната бе донесъл надежда, че страната отново ще заживее в мир и спокойствие, но сега Франция трябваше да се пребори и с вътрешнополитическите си конфликти. Парламентът и Църквата упорито се съпротивляваха на новия данък, народът в Париж се бунтуваше. По улиците на столицата ясно личаха стопанските последствия от последните години. Кварталите "Сен Антоан" и "Сен Марсел", където живееха бедняците, постоянно се разрастваха. Малко щастливци успяваха да си наемат стая в някоя порутена къща и настаняваха там цялото си семейство. Повечето хора живееха в набързо сковани навеси, спяха под мостовете или на открито между къщите, близо до вонящите канавки, треперещи от глад и студ.
Богаташките квартали също променяха облика си. По улиците все по-често се срещаха скитници и просяци. Кражбите, сбиванията и нападенията зачестиха и вече никой не смееше да излезе навън след смрачаване. Полицията с мъка удържаше обществения ред.
– Положението е отчайващо, сир – докладва мосю Д'Аржансон. – Просяците и гладните подклаждат народното недоволство, а това настроение е идеалната хранителна среда за разпространяване на бунтовнически позиви. Подигравателните стихчета за вас и маркизата отново се увеличиха.
Кралят очевидно не повярва на думите му.
– Нима искате да кажете, че не сте в състояние да овладеете положението?
– Не това исках да кажа, Ваше Величество. Мисля, че е време отново да забраним просията и скитничеството, и идвам да помоля Ваше Величество да издаде съответното нареждане. Това решение е спешно необходимо за сигурността на града.
Луи кимна замислено.
– Ще заповядам да подготвят наредбата.
И Жан, и кралят одобряваха строгите мерки на граф Д'Аржансон. Вече имаше доста арестувани, заподозрени в разпространение на памфлети срещу краля и метресата му. Жан не съжаляваше арестуваните. Помнеше какви страхове преживя и се надяваше извършителите да получат заслужено наказание.
След заточването на Морпа тя редовно викаше при себе си Берие, за да ѝ разказва за положението в града. Знаеше колко е важно да е добре осведомена.
За щастие главният полицейски лейтенант се разбираше добре с новия министър.
– Съвместната ни работа върви отлично, но понякога имам усещането, че графът не ми се доверява напълно – призна ѝ един следобед Берие. Жан го бе поканила в ермитажа – луксозна малка вила в северния край на парка, където можеше да остава насаме с краля.
Признанието на главния полицейски лейтенант не я учуди особено. Д'Аржансон знаеше, че Берие е нейно протеже, препоръчан от братя Пари. Кралят също канеше редовно младия служител и лично му даваше заповеди, без да се допитва до министъра.
– Вероятно разбирате, мосю Берие, че благоволението, оказвано ви от краля, неизбежно събужда недоверие – отвърна с усмивка тя и отвори ветрилото си. – В Париж наистина ли е толкова неспокойно?
Главният полицейски лейтенант се намръщи.
– Да, за съжаление. Но аз съм много по-загрижен заради поведението на Църквата. Колкото и да са различни, духовниците от Париж и "Версай" са на едно мнение относно новия данък. Нашите агенти узнаха, че са постигнали съгласие да не плащат.
Жан кимна угрижено.
– Негово Величество очакваше да му създадат трудности.
Берие я погледна нерешително. Очевидно имаше да ѝ каже още нещо.
– Бих желал да ви съобщя, маркизо – подхвана след кратко покашляне той, – че Църквата обвинява главно вас за решението на краля да обложи църковните имоти с данък.
Жан размаха ветрилото си. Новината не я впечатли особено.
– Не ми разкривате нищо ново. Още откакто влязох в Двора, господа клерикалите започнаха да ме обвиняват във всички смъртни грехове.