– Ако ми позволите една забележка, маркизо: би трябвало да ги приемете сериозно – продължи решително Берие. – Известно ми е, че в момента клирът прави всичко, за да привлече на своя страна кралицата и дофина.
"И успява", помисли си мрачно Жан. И това не беше ново за нея. Тя помилва дръжката от слонова кост на ветрилото и се замисли. Дофинът от седмици настояваше пред баща си да освободи клира от новия данък...
Гийом влезе със съобщението, че е пристигнал кралски паж, и прекъсна разговора им. Влезе едър млад мъж в зелена униформа – той често ѝ носеше писмата от Луи. Направи дълбок поклон и ѝ връчи малко пакетче.
– Предавам ви това по заповед на Негово Величество, мадам.
– Благодаря, кавалере.
Подобно на всички млади мъже, обучавани в двора, и този беше от благороден произход. Жан го дари с ласкава усмивка и се развесели, когато той се изчерви, докато напускаше салона заднешком.
Тя остави пакетчето настрана и се обърна отново към своя гост:
– Много съм ви благодарна за сведенията, мосю Берие. Високо оценявам лоялността ви и ви уверявам, че ще се постарая да ви се отблагодаря по някакъв начин – изпрати го с усмивка тя.
Без да е нова, информацията му я накара да се замисли. Досега не беше отдавала особено внимание на духовниците в двора. От само себе си се разбираше, че кралската метреса не може да е в добри отношения с висшето духовенство. До днес не смяташе свещениците за сериозна опасност, но сега вече не беше толкова сигурна.
Погледът ѝ падна върху пакетчето. Какво ли ѝ изпраща кралят? Любопитството ѝ се събуди. Отвори кутийката и възкликна възхитена. Гривна от съвършено шлифовани перли. И медалион с миниатюрен портрет на Луи. Една от картините, които особено обичаше: кралят се усмихваше едва забележимо, очите му ѝ говореха нежно.
Жан изпита огромно облекчение и лошото предчувствие, което я измъчваше през цялата сутрин, се разсея. Този подарък казваше много повече от думите.
Снощи двамата с краля присъстваха на театрално представление, после и на късната вечеря и се прибраха в покоите ѝ много късно. Луи се излегна на леглото и я изчака да се съблече с помощта на камериерките. Жан излезе иззад паравана само по копринен халат, застана пред него и остави дрехата да се свлече бавно от раменете ѝ. Светлината на запалените свещи очертаваше съвсем ясно тялото ѝ под дантелената нощница и тя изглеждаше гола пред него.
Луи я гледаше втренчено.
– Прекрасна сте, мадам.
– Наистина ли?
Тя се отпусна на леглото до него и го прегърна. Целунаха се и тя усети съвсем ясно възбудата му, ала най-неочаквано той се отдели от нея.
– Прощавайте, мадам, нещо не се чувствам добре.
Никога не ѝ беше казвал такива думи. Смаяна от поведението му, тя го погледна въпросително, но той я помилва по косата и я целуна по челото, сякаш всичко беше наред. Не каза нищо повече и почти веднага угаси свещите. Жан дълго не можа да заспи. Той вече не я желаеше! И, което беше още по-лошо, вече не я обичаше! Това я изпълваше с ужас. Мъчеше се да разбере какво става, лежеше будна и се вслушваше в равномерното му дишане. Едва на разсъмване потъна в неспокоен сън.
Сега се взираше замислено в перлената гривна. Веднага я бе сложила на китката си. Луи ѝ се усмихваше от медалиона и сякаш ѝ казваше, че миналата нощ не е от значение за връзката им. Трогната от този благороден и толкова интимен жест, тя се успокои напълно.
53.
Граф Д'Аржансон вървеше с енергични крачки по коридора, сляп за лукса и удобствата в двуетажния си нов апартамент в Лувъра. Длъжността министър на град Париж изискваше да прекарва поне два дни от седмицата в столицата. Заседания, комисии, безброй срещи и аудиенции изпълваха времето му и той не се задържаше дълго в апартамента си.
Секретарите и чиновниците, които срещаше по пътя си, се кланяха дълбоко. Появи се племенникът му, Антоан-Рьоне дьо Воайе дьо Полми, слабичък младеж с будни очи, който носеше папка с писма и наредби за подпис и тръгна след чичо си.
– Надявам се срещата с кардинала да е преминала приятно?
Д'Аржансон бе обядвал с кардинал Дьо Ларошфуко, тъкмо поел службата на починалия кардинал Дьо Роан и сега натоварен с църковните дела на Франция.
– Не бих казал. Духовенството се съпротивлява с всички сили срещу новия данък.
– Негово Величество няма да се зарадва много.
– Със сигурност няма – потвърди графът и започна да подписва донесените документи.
Племенникът му беше една от най-важните му опори в министерството. Изпълняваше безброй задачи и следеше дали чиновниците следват съвестно указанията на министъра. Графът му имаше абсолютно доверие. Полми беше син на брат му, изпаднал в немилост. Умно, амбициозно момче с несъмнен талант за управление и за дипломатическа служба. Двамата не разговаряха за прогонения, но беше ясно, че Антоан-Рьоне желае на всяка цена да изкупи вината на баща си.