– Но какво ви става?
– О... – Жан даде знак на камериерката да ги остави сами. Обзета от отчаяние, копнееше да поговори с някого. – Кралят... мисля, че той вече не ме желае – призна задавено тя.
– Невъзможно!
– О, възможно е. Няколко пъти ме отблъсна, а в последно време си ляга необичайно късно и веднага заспива от изтощение – разказа нещастно Жан, докато трескаво въртеше пръстена на пръста си.
Графинята махна пренебрежително.
– Не се притеснявайте, скъпа, сигурно не е добре със здравето. Случва се и с най-жизнените мъже. – Взе гривната и се разсмя. – Докато Негово Величество ви прави такива прекрасни подаръци, няма от какво да се страхувате.
– Така ли мислите?
– О, сигурна съм – отговори през смях графиня Д'Естрад.
Жан се обърна отново към тоалетката си, без да забележи задоволството, изписало се в очите на приятелката ѝ. Взе шишенце с парфюм и откри писмото на Волтер, оставено наблизо.
– Чухте ли вече ужасната вест за мадам Дю Шатле? – попита тъжно тя.
Графинята кимна. Емили дю Шатле бе починала от родилна треска само няколко дни след раждането на дъщеря си.
– Мосю Волтер не е на себе си от мъка и не иска да вижда никого – сподели угрижено Жан.
Трагичната съдба на мадам Дю Шатле ѝ припомни, че и тя има проблеми със здравето и една евентуална бременност крие сериозни опасности. Въпреки това отново си пожела да забременее – това би било най-голямото ѝ щастие. Мислите ѝ се върнаха към Луи. Думите на графинята я успокоиха, макар и само до известна степен. Дано се окаже права. Дано това да е само временно неразположение. Имаше ли друго обяснение за поведението на краля? Както обикновено, той идваше при нея по няколко пъти на ден, а тя ходеше навсякъде с него, освен когато той отиваше при съпругата и децата си. В края на седмицата Жан и Луи обикновено отиваха в някой от малките дворци, преустроени от нея.
След няколко дни двамата бяха в "Шоази". Театърът на Жан даде представление и тя изпълни главната роля. Луи ръкопляскаше въодушевено и ѝ целуна ръка, когато тя слезе от сцената.
– Бяхте невероятна, мадам.
– Благодаря ви, сир.
Жан беше абсолютно сигурна, че в очите му блести желание.
– Видяхте ли! – пошепна в ухото ѝ графиня Д'Естрад, която следеше разговора им. – Повече не ми говорете глупости. Негово Величество направо ви поглъща с поглед.
Жан се усмихна благодарно и се постара да прогони съмненията си.
Граф Д'Аржансон се намираше в необичайно добро настроение. Новината, която му съобщиха, изглеждаше твърде хубава, за да е вярна. Той обикаляше с бързи крачки Огледалната зала, където придворните стояха на малки групи и разговаряха оживено. На подиума в дъното свиреше малък оркестър.
Кардинал Дьо Ларошфуко, в компанията на монсиньор Бойе и отец Перюсо, му кимна учтиво и го изчака да се приближи.
– Наистина не е трудно да се разбере чие протеже е мосю Машо д'Арнувил – той хвърли гневен поглед към голямата двукрила врата.
Оттам току-що бе влязла маркиза Дьо Помпадур, заобиколена от десетина придворни. Оказваха ѝ повече почести, отколкото на кралицата. Сред придружителите ѝ беше и главният кралски финансов контрольор. Вървеше отляво на маркизата и весело ѝ говореше нещо, без да се притеснява, че всички духовници в страната са настроени срещу него.
Д'Аржансон хвърли бърз поглед към кралската метреса. Забележително красива жена – нямаше как да не го признае. Но каква полза от красотата ѝ?
– Спокойно, господа, мисля, че дните ѝ в двора са преброени – съобщи ведро той.
Кардиналът недоверчиво вдигна вежди.
– Моля, не ми се сърдете, мосю Д'Аржансон, но това се твърди още откакто дамата влезе в двора, нали? А оттогава властта и влиянието ѝ непрекъснато растат.
– Напълно сте прав, кардинале, но повярвайте ми, положението се променя – увери го министърът. – До мен достигна слух, че от доста време кралят не е влизал в леглото ѝ.
Тримата висши духовници го погледнаха смаяни и Д'Аржансон се засмя доволно. Самият той реагира с огромна изненада на новината, ала не се съмняваше нито за миг в достоверността на информацията. Погледът му отново се спря върху маркизата. Колко ли страда, че кралят я отхвърля?
Късно през нощта жената, донесла му радостната вест, отиде в покоите му. Сдържаната ѝ красота го омайваше.
Загърната в яркочервена пелерина, скрила лице под качулката, тя влезе в спалнята му и разтвори пелерината. Отдолу беше само по корсаж и копринени чорапи. Графът веднага пламна.
– Възхитен съм, графиньо – пошепна той и направи крачка към нея.