– Жан!
– Само се пошегувах – засмя се смутено тя.
Абел я погледна втренчено и тя разбра, че се е издала. Той взе ръката ѝ между дланите си и попита с топъл глас:
– Има ли проблеми между теб и Негово Величество, мила?
За първи път ѝ направи впечатление колко си приличаха ръцете им. Същите закръглени форми, същите дълги пръсти, даже полумесеците на ноктите бяха еднакви. Само дето ръката на брат ѝ беше доста по-широка и силна...
– Не, разбира се.
Лъжата излезе лесно от устните ѝ. Не искаше да безпокои брат си. Предстоеше му дълъг път и тя искрено му желаеше само приятни преживявания. Затова игриво го удари с ветрилото.
– Нали знаеш какви сме ние, жените! От време на време ни обзема страх, че губим привлекателността си – отвърна тя и побърза да промени темата.
След няколко дни двамата се сбогуваха с прегръдка и Абел обеща да ѝ пише редовно.
– Само като си помисля колко нови неща ще видиш и започвам да ти завиждам, Абел – промълви тя и незабелязано попи една сълза от окото си.
– Като се върна, ще ти разкажа всичко – обеща той и я целуна.
Жан кимна и го проследи със замъглен от сълзи поглед, докато изчезна зад ъгъла. За момент му завидя за свободата и възможностите, които се разкриваха пред него. Брат ѝ щеше да открие нов свят, а тя...
Спомни си как бе реагирал, когато го попита дали е остаряла, и неволно се засмя. Думите му изляха балсам върху наранената ѝ душа. Чувстваше се доста по-стара, отколкото беше в действителност. Последните години бяха невероятно напрягащи.
"Ако наистина не съм изгубила красотата си, защо Луи отказва да спи с мен?" – питаше се нещастно тя. Дали е свикнал с нея и му е станало скучно? Дали му липсва примамката на новото?
В края на седмицата двамата отидоха в "Белвю" с малък кръг придворни. Въпросът не преставаше да броди като призрак в главата ѝ. Луи се отнасяше към нея както преди, дори беше станал още по-нежен. На публично място слагаше ръка на талията ѝ, целуваше ѝ ръка, милваше я по бузата. С нищо не показваше, че вече не са любовници. Нежностите му я объркваха още повече, защото не ѝ позволяваха да разбере какво се е променило между тях. Нервите ѝ се опънаха до скъсване и на няколко пъти беше готова да избухне и без заобикалки да го попита каква е причината за въздържанието му. Думите напираха на устните ѝ, но разумът я съветваше да не започва този разговор, защото се страхуваше до смърт от отговора на краля.
Накрая реши да подходи по друг начин. Ще се опита да открие дали Луи все още изпитва нещо към нея. Колкото и неприятно да ѝ беше, реши да използва старото, изпитано средство: друг мъж.
Марк-Франсоа граф Дьо Шомон – млад и красив придворен – ѝ се стори подходящ обект. Бе участвал във войната като бригаден офицер, бе получил много отличия и – това беше най-важното – носеше му се славата, че след завръщането си от бойното поле се проявява като страхотен любовник и много дами се домогват до благоволението му. Графът не принадлежеше към най-тесния кръг около Негово Величество, но вече няколко пъти беше участвал в частните вечери и редовно посещаваше театралните представления. След кратко наблюдение Жан установи, че младежът сменя любовниците само за да се утвърди в собствените си очи. Същинската му цел беше да се издигне. Достатъчно бе да му отправи кратка усмивка и той започна да я следва като вярно кученце и да я обсипва с комплименти.
– Чух, че са ви отличили за смелостта ви, графе – каза му една вечер Жан, докато двамата стояха малко настрана от придворните в залата и тя криеше лицето си зад ветрилото.
– О, не си струва да говорим за това – отвърна той и я удостои с пламенен поглед.
– Е, все пак маршал Дьо Сакс се изказа много похвално за вас – възрази тя. Излъга го, но постигна целта си – младото му лице засия от удовлетворена суетност.
Граф Дьо Шомон се наведе към нея и докосна ръката ѝ.
– Моля да ми простите, маркизо, но вие сте толкова красива, че ме оставяте без дъх.
Пръстите му се плъзнаха леко навътре в ръкава и помилваха китката. Крайно време беше да го отблъсне, но Жан забеляза с ъгълчето на окото си, че Луи, който разговаряше в другия край на залата с принц Дьо Конти и графиня Дьо Перио, ги наблюдава. Затова се засмя тихичко и се приближи още малко към графа, за да му позволи да усети аромата на парфюма ѝ.
– Играете опасна игра, мосю.
Ръката му се плъзна още малко нагоре.
– Знам, мадам, и пак ви моля да ми простите, но не мога другояче.
– Жалко извинение, графе.
Жан го погледна предизвикателно изпод полуспуснатите си мигли.