Льо Норман дьо Турнем и кралският архитект Габриел се заеха с плановете на сградата и съоръженията.
Луи често ги викаше в кабинета си, за да се осведоми как вървят нещата, а двамата с Жан до късна нощ седяха над плановете.
– Ако министрите ми имаха вашите блестящи идеи, мадам, кралството ми щеше да процъфтява – въздъхна една нощ Луи, остави перото и я помилва по бузата.
Жан усети как по тялото ѝ пробяга тръпка. Усмихна се несигурно и наля вино от гарафата на масата. Нежностите на краля я изпълваха с надежда един ден предишните им отношения да се възстановят. Плътската им раздяла продължаваше повече от година... Единствената ѝ утеха беше, че Луи все по-често търсеше съветите ѝ по политически въпроси.
Тя му подаде чаша и той отпи голяма глътка.
– А решихте ли вече в кой манастир ще изпратите Александрин? – попита неочаквано Луи.
– Не, още не. Тази седмица смятам да отида в Париж, за да разгледам "Л'Асомпсион". – Жан замислено завъртя чашата между пръстите си. През лятото дъщеря ѝ щеше да навърши шест години и беше време да я дадат в манастирско училище.
– Париж не е далеч. Ще я посещавате често – отбеляза нежно Луи, очевидно разбрал какво става в нея. – И не забравяйте да отидете в Париж с чужда карета, не с вашата – добави загрижено той.
Жан кимна. Парижани все още се отнасяха враждебно и към нея, и към краля даже след като Луи я помоли да закрие театъра във "Версай", за да сложи край на слуховете, че харчела безогледно парите му. Тя не се възпротиви, защото ѝ ставаше все по-трудно да съставя програма за всеки сезон и да ръководи актьорската трупа. Сега даваха представления само от време на време, и то в малките дворци "Шоази", "Креси" и "Белвю".
Жан очакваше пътуването до Париж със смесени чувства. Вълната от арести, чрез които Д'Аржансон се надяваше да прочисти града от просяци и скитници, предизвика бурно недоволство. Носеха се безумни слухове за отвличания, твърдеше се, че полицията арестувала и напълно невинни деца, които си играели на улицата.
Жан знаеше, че Луи е дълбоко обезпокоен от настроението на обикновените хора.
– Нужно е много време, за да спечелиш обичта на народа, и съвсем малко, за да я изгубиш – каза ѝ той след завръщането ѝ от Париж. – Спомням си как ликуваха след победата при Фонтеноа. Нарекоха ме многообичаният Луи, а сега... сега май съм най-мразеният Луи.
В гласа му звучеше огорчение. Враждебността на народа го нараняваше дълбоко и понякога дори го плашеше. Веднъж се довери на Жан, че тайно се боял един ден да не го сполети съдбата на първия крал от династията на Бурбоните, Анри IV, пронизан от коварен убиец на улицата.
Жан помилва ръката му.
– Дълбоко в сърцата си парижани продължават да ви обичат, сир. Не обръщайте внимание на безумните позиви, които подклаждат недоволството им... Радвам се, че в лицето на мосю Д'Аржансон имаме строг министър, а мосю Берие е надежден главен полицейски лейтенант. Те ще преследват бунтовниците с необходимата строгост, бъдете сигурен.
– Дано сте права...
Кралят погледна към златния часовник на камината и се изправи.
– Моля да ме извините за тази нощ, мадам. Чака ме още много работа.
– Разбира се, сир.
Жан се усмихна сковано. В последно време Луи често се оттегляше с обяснението, че има още работа. Тя обаче беше убедена, че това е просто претекст, за да не прекарва нощите в покоите ѝ.
Луи я целуна за довиждане и усмивката ѝ застина в маска. Никога не беше дори помисляла колко по-голяма полза ще има от артистичния си талант в реалния живот, а не на сцената. За щастие успя да запази самообладание, докато той излезе.
Рано сутринта мосю Берие пристигна от Париж във "Версай". Слезе от каретата и мина със затворено лице между хората, които като всеки ден изпълваха площада пред двореца. С влизането свали тривърхата си шапка и се запъти право към покоите на маркизата, която вече го очакваше. Никога не я бе посещавал в толкова ранен час и направо се зашемети от гледката, която се разкри пред очите му. Утринният тоалет представляваше наистина разкошна церемония. Маркизата седеше в позлатено кресло, а фризьор и две камериерки се суетяха около нея. Един лакей тъкмо бе донесъл пощата и докато преглеждаше писмата, Жан разговаряше с управителя мосю Колен и с абата, поел грижа за библиотеката ѝ. На тоалетката ѝ лежеше книга от Монтескьо, а по столовете бяха нахвърлени мостри от платове, панделки, изкуствени цветя, перли и още какво ли не.