По обед двете отидоха на църква и Жан се постара да скрие, че е научила тайната на приятелката си.
– В последно време лицето ви сияе, скъпа. Изглеждате, сякаш сте влюбена – подхвърли тя и ѝ намигна съзаклятнически.
– Аз? Влюбена? – Графинята се изчерви, но веднага се овладя. – О, не, маркизо, в момента не изживявам дори малко приключение. Нали знаете, нямам вкус към драматичните сцени. Не съм привърженичка на дълбоките чувства – заключи тя с решително поклащане на главата.
– О, нима? – Жан се почувства повторно предадена от тази лъжа и огледа приятелката си много по-внимателно от преди. Странно как не бе забелязала по-рано дребните знаци, които показваха чувствата на графинята: блестящ поглед, безпокойство, постоянна усмивка на устните, нови рокли в ярки цветове. Дамата несъмнено беше влюбена!
"Всъщност какво ме интересува с кого прекарва нощите си графинята", каза си решително Жан. Много по-важно беше, че вече е наясно с любовния живот на краля. Как да разбере дали все още означава нещо за своя високопоставен любим?
В порутена, изкривена от ветровете къщурка недалеч от Сена, в квартал, обитаван от водоносци, перачки, дребни търговци и продавачи на пазара, се бе настанила старата циганка. Сега се наричаше мадам Льо Бон. Понякога изчезваше за около седмица, за да събира билки в горите и да си почине от градската суета и шумотевица. Обличаше се добре, в къщата ѝ имаше мебели и вече гледаше на ръка не по улиците, а в дома си. Имаше много посетители, защото хората говореха, че предсказанията ѝ почти винаги се сбъдват.
Циганката не се интересуваше особено от парите, оставяни от посетителите на масата ѝ. Преди доста време получи щедро възнаграждение за едно от предсказанията си. Отдавна бе прочела по крехката детска ръка, че собственицата ѝ е щедра и великодушна.
По обед старицата беше сама вкъщи. Пред вратата спря карета и само след минута някой почука силно. На прага застана дама, загърната в плътна наметка, с лице, скрито под черен воал. Циганката не се учуди особено. Очакваше появата ѝ и ѝ кимна като на стара позната.
Бяха минали само няколко години от последната им среща и дамата все още беше много красива, но циганката веднага забеляза настъпилата промяна. Съдбата, изписана на ръката ѝ, се отразяваше в цялата ѝ личност – не само във външността, а и в начина, по който се движеше и говореше. Наивността и колебливостта бяха останали в миналото. Тази нова жена беше могъща, притежаваше власт и беше готова да се бори за щастието си. Ала не подозираше, че не всичко се постига с борба.
Жан мълчаливо зае място до малката маса. Свали шапката си и само движението, с което приглади ръкавиците, издаде напрежението ѝ.
– Защо ме удостоихте с високата чест да дойдете в дома ми, мадам? – попита старицата с обичайния си дрезгав, зловещ глас и се наведе към посетителката. – Искате пак да погледна в бъдещето ви?
Очите им се срещнаха и Жан се почувства неловко. Май не биваше да идва тук. Ала циганката вече бе взела ръката ѝ и се взираше в линиите.
– Искате да знаете дали кралят продължава да ви обича, нали?
Жан кимна.
Старата помилва дланта ѝ.
– Да, обича ви.
Жан погледна в сбръчканото лице срещу нея и отчаянието ѝ избликна изведнъж.
– Но щом ме обича... защо тогава... защо не ме докосва... защо ходи при други жени?
Циганката пусна ръката ѝ и я измери е неразгадаем поглед.
– Пътищата на съдбата невинаги са прави. В повечето случаи е нужно да завиваш наляво или надясно, красавице – рече след малко тя.
Жан мълчеше.
– Някоя ще се опита ли да оспори мястото ми? – попита след малко тя.
Старицата се засмя и поклати глава.
– Никога не прави грешката да подценяваш другите жени, но от мен да знаеш – нито една от тях няма да бъде опасна за теб.
Жан въздъхна облекчено. Безпомощна и уплашена, тя бе прибягнала до последното средство, за да си помогне – потърси старата циганка, която ѝ бе предсказала, че ще стане метреса на краля. "Кралят ме обича, а единствено това има значение", мислеше си тя, докато пътуваше обратно към Версай.
Думите на циганката я успокоиха, но възникнаха други проблеми. Папа Бенедикт XIV обяви 1751 година за Jubile – Света година – и призова французите да измолят Божията благословия за втората половина на века. По този специален повод на големите грешници бе дадена възможността да се разкаят и да получат опрощение за греховете си.