Жан вдигна рамене. Отдавна бе престанала да се притеснява какво мислят другите за нея.
– Понякога враговете ни са по-близо до нас от приятелите ни – заключи дълбокомислено херцогинята, кимна ѝ учтиво и се отдалечи.
"Какво странно изказване! Какво ли има предвид?" – запита се Жан и въздъхна.
Изведнъж закопня за малко спокойствие. Стигна до една странична врата и успя да мине незабелязано в съседния салон. Застана до прозореца и се загледа навън. Обикновено просторният парк я успокояваше, но днес това не се случи. Чувстваше се уморена. Понякога нямаше сили да се държи, както се очакваше от кралската метреса. А и в действителност тя вече не беше метреса на краля. Беше ѝ омръзнало да е постоянно нащрек и да подозира всеки човек в Двора.
Свали ръкавиците си и приглади напудрената фризура. Точно тогава чу звънък женски смях от малкото сепаре наблизо и се стресна.
– Но моля ви, Ваше Величество! – възкликна жената и отново се засмя.
Жан се вцепени. Жената в сепарето беше Шарлот Розали, а мъжът с нея – Луи!
Обърна се в момента, когато двамата влязоха в салона. Част от нея отбеляза подробностите от външния им вид с такава точност, че би могла да ги нарисува: ръката на краля около талията на младата дама, разрошената коса и зачервените устни на Шарлот Розали, смачканият ръкав на роклята и – най-ужасното – триумфалната ѝ усмивка.
Луд гняв, ужас, дива ревност, но и панически страх обзеха Жан. Стоеше като вкаменена, неспособна да се помръдне. Искаше земята да се разтвори и да я погълне. Защо Господ не ѝ спести това унижение?
Само след минута кралят вдигна глава и я видя. В първия момент явно се почувства неудобно, но бързо се овладя и се отдели от Шарлот Розали.
С дразнещо бавно движение графинята вдигна ръкава на роклята си и се поклони пред своя господар.
– Ще бъда много щастлива, ако продължим разговора си на друго място и по друго време, Ваше Величество – рече тя и запърха изкусително с дългите си мигли. После хвърли надменен поглед към Жан и излезе от салона с гордо вирната глава.
Жан все още не бе способна да се раздвижи. Стоеше и гледаше Луи с неразбиращ поглед.
– Каквото и да мислите, мадам, то е без значение – рече той без капчица вълнение в гласа.
Постепенно вцепенението я напусна и кръвта зашумя в главата ѝ.
– Не ми дължите обяснение, сир – отвърна хладно тя.
– Точно така, мадам, защото няма какво да ви обяснявам.
Жан не повярва на ушите си. Най-сетне успя да се обърне и да избяга от салона. Най-страшният ѝ кошмар се бе превърнал в действителност.
След време ѝ беше много трудно да си спомни как е издържала до края на празненството. Ходеше сред гостите, разговаряше, усмихваше се... и успя някак да стигне до покоите си.
Мадам Дю Осе я изгледа ужасена, но не посмя да отрони дума. Потънала в сълзи, Жан мина покрай нея, прибра се в спалнята си и се заключи. Хвърли се на леглото и плака, докато сълзите ѝ пресъхнаха. От дете не беше плакала така. Напрежението и страховете от последните месеци я надвиха. Вече беше сигурна, че Луи има нова любовница. И не някоя друга, а Шарлот Розали! Племенницата на графиня Д'Естрад! Това ли ѝ беше благодарността, че се погрижи за нея като за родна дъщеря?
Жан не се усъмни нито за миг, че зад интригата стои графиня Д'Естрад. Единствената ѝ приятелка я бе предала. Защото тя, глупачката, ѝ се беше доверила, че Луи вече не спи с нея...
В сърцето ѝ се бореха гняв и отчаяние. Какво страшно унижение! Дали ще го преживее...
Утрото дойде, но тя все още не бе в състояние да затвори очи. Позвъни и поръча на мадам Дю Осе да съобщи на посетителите, че днес няма да има утринен тоалет.
– Много съжалявам, но мадам е неразположена и днес няма да приема – чу се след малко енергичният глас на главната камериерка.
Херцогиня Дьо Бранка обаче не допусна да бъде отпратена.
– Предайте на маркизата, че ще стоя тук и ще чакам, докато ме приеме.
Миналата вечер херцогинята бе видяла триумфалната усмивка на Шарлот Розали и си беше извадила правилното заключение.
Жан заповяда да я въведат в спалнята ѝ. Нямаше смисъл да се преструва. Ясно ѝ личеше, че е плакала цяла нощ. Херцогинята въздъхна съчувствено. Жан стисна устни. Беше отчаяна и много искаше да изплаче мъката си на някого, но не посмя. Предателството на графинята я бе убедила колко опасно е да довериш на някого интимните си тайни.
– Скъпа, подобни неща се случват с всички нас, и то неведнъж – подхвана сърдечно херцогинята.
Жан си спомни какво ѝ бе казала Дьо Бранка снощи и кимна. "Понякога враговете ни са по-близо до нас от приятелите..." Дали е искала да я предупреди? Наистина ли беше толкова глупава, или просто не бе пожелала да я разбере?