– Вие сте знаели всичко, нали? – попита тихо Жан.
Херцогинята поклати глава.
– Не знаех, скъпа, но подозирах.
– Тя беше най-близкият ми човек в Двора, а се съюзи с враговете ми и стигна дотам, че ми натрапи племенницата си, за да е близо до краля – рече горчиво Жан.
– О, маркизо, завистта е много човешко чувство, а графинята отдавна даваше да се разбере колко ѝ е неприятно да живее във вашата сянка. За нещастие вие притежавате всичко, което тя иска да има – красота, дух, очарование, власт и любовта на Негово Величество... Ще позволите ли да попитам какво каза кралят за случилото се снощи? – добави с лека усмивка тя.
Жан въздъхна. Надяваше се Луи да дойде при нея, но той не се появи... Още един лош знак.
– Кралят отрече всичко – обясни едва чуто тя. Гневът ѝ отново се събуди. – Но ако бяхте видели роклята и косата на графинята...
– О, мила, нима не знаете, че жените постоянно му се предлагат? Кой мъж би могъл да устои? А Луи е истински мъж – отвърна сухо херцогинята. – Ще ви кажа нещо, но между нас да си остане. Вие сте му метреса вече седем години и той се нуждае от известно разнообразие. Няма нищо лошо да се позабавлява и с други жени. Важното е, че продължава да ви обича.
Жан я погледна нещастно.
– Ако това беше истина, нямаше да плача... Обаче кралят... той не спи с мен от месеци.
– Защо, за Бога? – попита изненадано херцогинята.
– Нямам представа!
– Страстта му към вас е охладняла, предполагам, но може и да не съм права. Пак ви казвам, важното е, че Негово Величество все още ви обича. Оставете го да си поиграе с онова незряло момиче. Много скоро ще му омръзне и пак ще се върне при вас.
Колко хубаво беше да чуе подобни окуражителни думи! Графинята говореше убедено, тя беше жена с опит, но въпреки това не успя да я утеши напълно.
"Животът в Двора е като игра на карти – мислеше си граф Дьо Сенвил. – Добра ръка и няколко жокера все още не решават крайния резултат. Нужни са още стратегия, интуиция, поне малко късмет в подходящия момент и не на последно място добра памет. Играчът трябва да помни кои карти са минали и кои остават."
Точно за последното ставаше дума. Той никак не харесваше мадам Дьо Помпадур, ала беше сигурен, че би било грешка да я подценява. Едва ли имаше друг човек в Двора, който всеки път успяваше да обърне нещата в своя полза. Придворните многократно бяха предричали прогонването ѝ, но досега тази съдба сполетяваше само враговете ѝ. Графът не виждаше причини този път да се случи нещо различно.
Сенвил изсипа малко емфие от златната табакера и го оформи на купчинка върху ръката си. Обстановката около него беше достойна за театралната сцена. Братовчед му, граф Дьо Шоазьол-Бопре, стоеше като изгубен пред камината, докато съпругата му Шарлот Розали обясняваше на леля си, графиня Д'Естрад, и на граф Д'Аржансон как е протекла срещата ѝ с краля. Ако се съдеше по изражението ѝ, младата дама беше сигурна в победата си.
– ... а после ми каза, че съм невероятно красива и очарователна...
Сенвил слушаше с половин ухо глупавите приказки на младата дама и се опитваше да разбере защо братовчед му не показва никакво вълнение. Нима не възразяваше жена му да го мами с краля? Е, той още от самото начало беше против женитбата му...
– ... сигурна съм, че ще ме направи своя официална метреса.
При последните думи на снаха си граф Сенвил вдигна скептично червеникавите си вежди и се обърна към единствения човек в салона, който според него притежаваше здрав разум.
– Сериозно ли очаквате Негово Величество да прогони маркизата? – попита той.
Граф Д'Аржансон се усмихна многозначително.
– Да, мосю Дьо Сенвил, не само очаквам, но и вярвам. Кралят отдавна вече не споделя леглото със споменатата дама и тя бързо губи властта си върху него.
Шарлот наклони глава и хвърли предизвикателен поглед към братовчеда на съпруга си.
– Негово Величество е луд по мен. Готов е да направи всичко, за което го помоля.
Сенвил се усмихна снизходително. Подобно самодоволство беше крайно опасно в Двора.
– Наистина ли мислите така?
– А вие наистина ли не ми вярвате?
Мъжът вдигна рамене. Харесваше му да ѝ показва до каква степен не я приема насериозно. Това я вбесяваше и той го знаеше. Колкото по-често ѝ отказваше признание, толкова по-силно ставаше желанието ѝ да му докаже, че заслужава друго отношение.
Младата дама вирна брадичка.
– По-добре проявете повече уважение към мен, графе. Все пак сте мой братовчед и също може да спечелите от новата ми позиция като официална кралска метреса.