Буетен го погледна строго.
– В такъв случай не мога да ти дам последно причастие, братко Льомер. – Гласът му се извиси. – Ще умреш без опрощение и последно помазване.
Старецът се опита да се надигне на лакти. В погледа му блесна страх.
– Ти си Божи служител като мен, братко. Господ знае, че през целия си живот съм му служил вярно. Моля те, дай ми опрощение... – Разтърси го пристъп на кашлица и той падна върху възглавниците.
Ала Буетен вече бе взел наметката си.
– Не – отговори рязко той и си отиде.
В първия момент Льомер загуби дар слово, но после гневът му вдъхна сили. Седна в леглото и саморъчно написа писмо до Парламента, в което описа поведението на свещеника с най-силни думи. Пратеникът го отнесе още същия ден. И тогава събитията се заредиха едно след друго.
Магистратите, в голямата си част янсенисти, се възмутиха от дън душа. Поканиха Буетен да се яви пред Парламента, ала той отказа. Осъдиха го на парична глоба и му наредиха незабавно да даде опрощение на умиращия абат Льомер, но той изчезна.
Епископите много скоро узнаха за случилото се и побесняха, задето Парламентът си позволява да се меси в църковните дела. Събраха се и отидоха при краля.
Луи отмени наредбата на Парламента и повика при себе си председателя и двамата президенти на камарите, за да им съобщи, че магистратите нямат право да се месят в делата на Църквата.
През това време нещастият абат Льомер продължаваше да се надява на последно опрощение. На петия ден си отиде, молейки се на Небето да прояви милост към бедната му душа.
– Помилуй ме, Господи! – извика пламенно той и почина без подкрепата на свой събрат.
Новината за смъртта му се разпространи из града като пожар. Хората полудяха. Хиляди излязоха на улицата, още повече взеха участие в погребението на добрия абат.
В Двора не знаеха какво да правят. Председателят на Парламента внесе ново оплакване срещу свещеника, но архиепископът на Париж защити решението на Буетен. Независимо че кралят бе отменил нареждането, магистратите продължиха да търсят провинилия се свещеник. Враждата между Парламента и клира взе застрашителни размери.
– Абат Дьо Буетен трябва да бъде отстранен от общността. Поведението му възбуди хората до крайност, то е против мира и съгласието – отсъди мрачно Луи. – Въпреки това магистратите от Парламента нямат право да пренебрегват решенията ми – допълни той. Всеки ден обсъждаше темата с Жан, търсеше съветите и утехата ѝ.
– Прав сте, сър – кимна успокоително тя. – И двете страни се държаха ужасно, но аз бих ги определила по-скоро като заинатили се деца. Не разбирам подобно поведение. Нима нямат поне малко ум в главата си!
Луи нетърпеливо забарабани с пръсти по перваза на камината. Гневът му нарастваше с всеки ден. Макар да не го признаваше публично, той обвиняваше за случилото се в еднаква степен и Парламента, и клира. Не беше нужно да се постъпва по такъв детински начин. Постъпката на свещеника отприщи народното недоволство, а кралят нямаше как да го потуши, защото и той нямаше право да се меси в решенията на Църквата. Клирът използваше всяка възможност да демонстрира авторитета и влиянието си в страната, а реформаторският Парламент с янсенистки настроените магистрати открай време му беше трън в очите.
– Комисията, която свикахте, ще реши въпроса, сир. Решението ѝ ще е задължително за всички – опита се да го успокои Жан.
В желанието си да се прояви като миротворец кралят бе събрал епископи и членове на Държавния съвет, за да вземат решение по случая.
Луи кимна и тръгна да се разхожда по стаята.
– Дълбоко се съмнявам, че комисията ще вземе някакво решение. Засега господата не стигат до единно мнение.
Кралят грабна една цепеница и я хвърли в огъня.
Жан не каза нищо повече. В такива моменти връзката му с графинята ѝ изглеждаше незначителна. Той вярваше на нея, не на другата. Нейното мнение беше важно за него. Това със сигурност доказваше, че тя все още означава нещо за него. Може би е добре да се опита да не придава чак толкова значение на отношенията му с Шарлот Розали. От гърдите ѝ се отрони тиха въздишка.
Още на следващия ден обаче, докато присъстваше на държавния прием в Салона на Аполон, Жан осъзна неспособността си да преодолее своята ревност. Напрегнато следеше как Шарлот Розали преследва краля с погледи и при всяко негово обръщане му хвърля сладки усмивка. Положението ставаше непоносимо.
Жан и брат ѝ Абел, застанали в близост до кралското семейство, разговаряха със саксонския и с испанския посланик.
– Поздравявам ви с новата ви служба директор на кралските строежи – рече испанецът.