– Благодаря, мосю. Надявам се кралят да е доволен от мен, както беше доволен от предшественика ми – отвърна скромно Абел.
Той не обичаше официалните приеми и Жан се радваше, когато се съгласяваше да я придружава. Присъствието му ѝ вдъхваше сили. Макар да тъгуваше за Льо Норман дьо Турнем, тя беше щастлива, че брат ѝ ще живее близо до нея.
Абел често ѝ разказваше за Италия. Докато отсъстваше, ѝ изпращаше дълги писма и подаръци – картини, рисунки и гравюри на паметници и произведения на изкуството, миниатюрни мозайки, скъпоценни камъни. Ала всичко това бе несравнимо с живите му разкази за преживяното в чуждата страна. Той и придружителите му прекараха в Италия почти две години, изучаваха изкуството, архитектурата и историята на страната. Абел ѝ описваше археологически находки, колекциите на краля на Неапол и на папата, особеностите на античното строителство. Гордееше се, че се е запознал с елита на колекционерите и любителите на изкуството в Рим, Флоренция и Северна Италия. Жан му завиждаше за всичко, което е видял.
Саксонският посланик я изтръгна от тези мисли.
– Мадам, съзнавате ли, че извън границите на Франция се говори много често за вас? – попита той с несравнимия си акцент.
– Надявам се, само добри неща, мосю.
– О, разбира се – побърза да я увери саксонецът. – Хората славят красотата ви, описват приказните празненства, които давате, и са възхитени с каква страст поощрявате изкуството и литературата във вашата страна.
Жан кокетно размаха ветрилото си.
– О, скъпи графе, това не е кой знае каква заслуга! Господ е благословил нашата страна с големи таланти и аз се старая да ги направя известни.
Макар да се опитваше да се съсредоточи в разговора, тя видя с ъгълчето на окото си как Шарлот Розали разговаря с краля в другия край на салона. Ясно си личеше кокетството ѝ. "Проклета малка безсрамница!" – помисли си тя и ревността отново я загриза болезнено.
Жан се обърна отново към саксонския посланик и се усмихна дружелюбно.
– Аз пък ви завиждам за прекрасния порцелан, който произвеждате в Майсен.
Покланикът се поклони поласкано.
– В Дрезден ще се радват да го чуят.
Ненадейно се появи кралят. Посланиците се поклониха дълбоко. Луи се усмихваше.
– Не позволявайте на маркизата да ви заслепи с очарованието си, господа. Нейната интелигентност и ум са по-остри от тези на всичките ми министри – той дари Жан с топъл поглед.
– Вече имахме удоволствието да го установим, Ваше Величество – отговори учтиво саксонският посланик.
Жан усмихнато наклони глава. В същия миг усети как някой я наблюдава и леко се извърна. Граф Дьо Сенвил стоеше само на няколко метра от нея и очевидно бе чул думите на краля, защото в погледа му светеше учудване.
Жан отговори на погледа му с видима хладина. Точно той ли! "Сигурно вече се чуди каква длъжност да си избере, когато братовчедка му стане официална метреса на краля", помисли си горчиво тя.
Най-сетне приемът свърши и Жан въздъхна облекчено. Все по-трудно ѝ ставаше да пази самообладание. Най-тежко ѝ беше да се преструва пред графиня Д'Естрад. Следобед седна пред тоалетката си и се загледа потиснато в огледалото със златна рамка.
Херцогиня Дьо Бранка дойде да я посети и не одобри поведението ѝ.
– Скъпа моя, вразумете се най-после! Онова незряло хлапе не е в състояние да ви оспори мястото при краля – укори я тя.
– Знам, но понякога усещам, че вече нямам сили да се боря. Постоянните лъжи и интриги ме отвращават. Някога смятах Двора за място, мечтано от всяка жена... – Жан се усмихна меланхолично и сложи на ръката си перлената гривна, подарък от Луи. – А се оказа, че тук царят единствено фалш и лицемерие.
– Е, понякога това е много забавно – отвърна иронично херцогинята, но виждайки изражението на Жан, веднага спря. – Простете, маркизо. Вие го обичате истински, нали? – В гласа ѝ прозвуча искрено съчувствие.
Жан кимна. Да, тя обичаше Луи. Едва сега, след толкова години, когато той се любеше с друга жена, го осъзнаваше напълно. Беше готова да се бори за него с всички средства, но как да го направи, като не можеше да използва оръжията на своя пол? Тази мисъл я изпълни с горчивина.
Луната хвърляше сребърна светлина в просторния салон. Беше късна вечер и дворецът бе потънал в тишина. Граф Дьо Сенвил, току-що завърнал се от вечеря с принц Дьо Конти, си наля чаша вино и седна зад писалището си. Почти бе приключил с последното писмо за деня, когато лакеят съобщи, че е дошла братовчедка му.
Сенвил учудено погледна часовника. Почти полунощ. По това време не се ходи на посещение дори у роднини.